Читать «Гибелен грях» онлайн
Пол Дохърти
Пол Дохърти
Гибелен грях
На моята дъщеря Ванеса Мари
Пролог
Въжето на ешафода проскърцваше зловещо. Това беше единственият звук, който нарушаваше мрачната тишина, надвиснала над обширните земи около манастира „Сейнт Бартолъмю“. Това пъстро и шумно през деня място нощем се превръщаше в царство на духовете. Там властваше ешафодът. Със стърчащите си греди и жълти плетени въжета, той представляваше страховита гледка, допълвана от висящите тела с извити вратове, изцъклени очи и подпухнали езици, прехапани от пожълтели зъби. По нареждане на градските първенци екзекутираните злодеи оставаха да висят по три дни, докато телата им не подпухнеха и гарваните не започнеха да кълват с острите си клюнове очите и лицата им.
Нощем никой не доближаваше ешафода. Там, твърдяха старите вещици, демоните ходели да изпълняват своите танци. Възцареше ли се мракът, дори кучетата, котките и каните напускаха мястото.
Просякът Рагуорт мислеше другояче. Обикновено той седеше на завоя на Сейнт Мартин’с Лейн в Уест Чийп, протягаше металната си просешка паница и хленчеше, измолвайки милостиня от вярващите. Хората, които пресичаха голямото лондонско тържище край „Сейнт Пол’с“ бяха богати и жалостиви. Просякът не оставаше гладен. През нощта Рагуорт се връщаше в Смитфийлд и спеше под ешафода, където се чувстваше в безопасност. Никой не го закачаше, а висящите отгоре зловещи тела му бяха като другари и дори защитници срещу разбойниците, крадците и скитниците, върлуващи нощем из тесните лондонски улички.
Случваше се сънят да не дойде. Тогава Рагуорт се свиваше на дървените трупчета, които му служеха за крака, и бърбореше с труповете. Гласът му звучеше като гарваново грачене. Рагуорт правеше догадки за живота им, чудеше се защо бяха кривнали от правия път. Само на тях — най-добрите слушатели — разказваше своята печална история: как се родил и израсъл в Линкълншир, станал войник, а после стрелец от армията на Едуард Английски в Шотландия. Как с много от своите другари превземали замък, катерили се по обсадните стълби и после как Господ, с помощта на някакъв червенокос шотландец, го запокитил долу в ада. Стълбата се преобърнала, Рагуорт паднал в сухия ров, а когато се опитал да изпълзи от него, краката му потънали в лепкав, врящ, черен катран. Пищял с дни, с месеци се мятал в агония, след което хирурзите умело отсекли краката му под коляното и ги привързали към дървените протези. Дали на Рагуорт няколко монети, качили го на каруца и го изпратили на юг — в Лондон — да прекара остатъка от своя живот.
Рагуорт се беше примирил със съдбата си на просяк. Имаше добра „клиентела“, а лордовете и дебелите адвокати обичаха да се правят на благодетели. Ядеше до насита и пиеше по гарафа червено вино на ден. Застудееше ли, братята от болницата „Сейнт Бартолъмю“ винаги му позволяваха да спи в избата им и приемаха с разбиране странностите му. Рагуорт твърдеше, че има видения — странни фантазии, които го тормозеха в съня му: понякога разпалено обясняваше как видял демони с червени рога да се разхождат из лондонските улици.
