Читать «Принцът на мрака» онлайн - страница 3

— Негодник! — извика той. — Мръсен, лъжлив негодник!

Подлецът се оттегли навътре в ъгълчето си. Юдо намери пипнешком един камък и с всички сили го хвърли по просяка. Улучи го по главата и нещастникът се свлече със стон. Юдо зави зад ъгъла на уличката и затича към кръстопътя. Хлипаше и стенеше, докато гърдите му се опитваха да поемат въздух, а сърцето му биеше като барабан. Знаеше, че всичко е напразно. Дотук имаше късмет, но къде щеше да отиде сега.

Внезапно видя редица въоръжени мъже в далечния край па площада. Застина на място и изкрещя предизвикателно. Нямаше да се даде жив. Още крещеше обиди, когато стрела от арбалет прониза бедрото му и го повали, стенещ и ругаещ, на паважа. Той се опита да я издърпа, но тя се беше забила дълбоко в плътта му и ужасната болка го накара да изстене. Нямаше да получи наградата, нямаше да се върне в Бордо. Нямаше повече да се наслаждава на прекрасното вино! Чу тропот на ботуши по павирания площад, някой го срита в рамото и го претърколи по гръб. Капитанът на френската стража свали шлема си и коленичи до него.

— Е, ти беше дотук, мосю — промърмори той. — Дните ти на вино и веселие свършиха!

Вдигна облечената си в ризница ръка и силно удари английския шпионин по устата.

— Това е само началото на бедите ти, мосю! — изсъска французинът. — По твоя вина тази нощ изгубих двама добри бойци. — Той сграбчи Юдо за жакета и го изправи. — Хайде, тъмницата на Лувъра е наблизо, а и други искат да си поговорят с теб.

Лейди Елинор Белмонт седеше на ръба на леглото. Нежното й лице беше бледо и изтощено, само на бузите й се открояваха червени петна. Тя сплете пръсти и ги закърши, сякаш за да успокои обзелото я вълнение. Стана и отиде до ромбовидния прозорец. Беше прекрасен августовски ден — слънцето вече клонеше към залез и тишината в манастира се нарушаваше само от ясните птичи песни в дърветата зад стените му. Елинор спря и присви очи, взирайки се навън. Сигурна беше, че е видяла въоръжени конници между дърветата. Слънчевите отблясъци върху оръжията им бяха привлекли вниманието й. Тя се притисна до стъклото, горящата й буза се наслаждаваше на хладината му. Имаше ли някой отвън? Бяха ли дошли? Не, не се чуваше нищо освен бърборенето на монахините, докато минаваха през галериите за вечерня. Елинор въздъхна и реши, че отново е станала жертва на трескавото си въображение.

Огледа стаята. Всичко беше готово. Стегна се и пое въздух. Приятелят й, който и да беше той, сигурно щеше да й изпрати помощ. Скоро щеше да бъде вън от това затънтено място, да се върне при любимия си и да направи всичко възможно, за да спечели отново чувствата му. Едуард може и да беше Уелски принц и наследник на английската корона, но лейди Елинор смяташе, че е замесена от по-добро тесто. Не беше ли повтарял баща й при много случаи, че Белмонт са от благороден произход, че са силни и упорити?