Читать «Айла през равнината» онлайн - страница 18

Печално бе, че скованите му стари кости не можаха да устоят на поредната сурова зима в край ледниковата степ. Не живя дълго след началото на студения сезон. Неговата загуба бе жестока за черната женска, която трябваше да роди малките си сама, при това през зимата. Природата не е особено толерантна към по-слабите животни и сезонните цикли оказват своето въздействие. Едно черно животно, ловуващо сред жълтеникаво-кафяви треви на фона на сиво-кафява земя и носен от вятъра сняг твърде лесно се забелязва от предпазливите, малобройни през зимата жертви. Останала без партньор и лишена от присъствието на дружелюбни лели, чичовци, братовчеди и по-възрастни братя и сестри, които да изхранват и да се грижат за майката-кърмачка и за новородените й малки, черната вълчица отслабна, а кутретата започнаха да умират едно подир друго, докато накрая остана едно-единствено.

Айла познаваше вълците. Беше ги наблюдавала и беше изучавала поведението им още по времето, когато бе започнала да ловува, но нямаше как да знае, че черната вълчица, която се опита да открадне белката, убита от нея с прашка, е гладуваща кърмачка; през този сезон не се раждаха малки. Когато се опита да си върне животното, чиято кожа й беше нужна, а вълчицата я нападна — нещо нетипично — жената я уби при самозащита. След това забеляза в какво състояние беше животното и осъзна, че вероятно е била самка. Чувствайки странно родство с вълчицата, която със сигурност бе прокудена от глутницата си, тя реши да открие останалите без майка малки, лишени от близки, които да ги отгледат. Тръгна по следата на вълчицата, намери леговището, пропълзя вътре и откри последното вълче — кърмаче с полуотворени очи. Взе го със себе си и го занесе в Лъвския бивак.

Всички се изненадаха, когато Айла им показа мъничкото вълче, но тя бе пристигнала при тях с коне, които й се подчиняваха. Хората от бивака бяха свикнали с тях и с жената, която бе особено привързана към животните, и бяха любопитни да видят как ще се държи вълчето и какво ще направи тя с него. Мнозина възприемаха като чудо това, че тя можа да го отгледа и да го обучи. Джондалар все още се учудваше на интелигентността на животното — интелигентност, която силно наподобяваше човешката.

— Струва ми се, че той си играе с теб, Айла — отбеляза мъжът.

Тя обърна поглед към Вълчо и не можа да сдържи усмивката си, която го накара да вдигне глава и да заудря очаквателно с опашка.