Читать «Айла през равнината» онлайн - страница 16

— Ето това е! Браво, Вълчо!

Уини обръщаше посоката, продължавайки да търси опора под краката си, а Айла, прегърнала вълка, се опитваше да стигне до кобилата. Джондалар беше вече там — потопен до гърди във водата. Той успокои кобилата, а после понечи да помогне и на Айла. Така всички заедно стигнаха до другия бряг.

— Ще трябва да побързаме, ако искаме днес да отхвърлим от пътя — рече Айла с все още искрящи от гняв очи и тръгна да се качва на кобилата.

— Не — задържа я Джондалар. — Никъде няма да вървим, докато не свалиш тези мокри дрехи. Мисля, че трябва да разтрием конете, за да изсъхнат, а може би и вълка. Стига за днес. Можем да пренощуваме тук. За да дойда дотук, ми бяха нужни четири години. Не ме е грижа дали ще минат още четири години, докато се върна, стига да те заведа дотам жива и здрава, Айла.

Тя вдигна поглед към него. Тревогата и любовта, които съзря в яркосините му очи, прокудиха и последните остатъци от гнева й. Устреми се към него, а когато той наклони глава към нея, тя изпита същото невероятно удивление, обзело я при първото докосване на устните им, когато той й бе показал какво е целувка, както й неописуема радост, породена от мисълта, че наистина пътува с него, че заедно приближават неговия дом. Не би могла да изрази любовта си към него, бликнала с нова сила след дългата зима, когато си мислеше, че той не я обича и ще замине без нея.

Когато тя повторно влезе в реката, той се бе изплашил за нея и сега я държеше в прегръдките си и я притискаше към себе си. Обичаше я с чувство по-силно от онова, на което смяташе, че е способен. Преди да срещне Айла, не знаеше, че може да изпитва такава силна обич. Веднъж едва не я загуби. Тогава беше сигурен, че тя ще остане при тъмнокожия мъж със закачливия поглед, и сега не можеше да понесе мисълта, че може отново да я загуби.

Съпроводен от два коня и вълк в свят, който не бе и подозирал, че те могат да бъдат опитомени, един мъж стоеше сам с жената, която обичаше, сред безкрайната студена степ, гъмжаща от разнообразни животински видове, но с малко хора, и си мислеше за Пътешествието, при което щяха да прекосят цял континент. Въпреки това имаше моменти, когато самата мисъл, че може да я сполети някаква беда, пораждаше у него такъв страх, че дъхът му секваше. В такива мигове му се искаше да я задържи в прегръдките си завинаги.

Джондалар усети топлината на тялото й, тръпнещите й устни, притиснати към неговите, и желанието му се пробуди. Но то можеше да почака. Тя бе измръзнала и мокра; имаше нужда от сухи дрехи и огън. Брегът на тази река беше не по-лошо място за лагеруване от който и да било друг терен, а това, че беше още рано за спиране, беше донякъде добре дошло — така щяха да имат време да изсушат дрехите си, а на следващия ден можеха да потеглят рано.

— Вълчо! Веднага го пусни! — извика Айла и се спусна към младото животно, за да му отнеме обвития в кожа пакет.

Когато се опита да го издърпа, той впи още по-силно зъби в него, заклати игриво глава и заръмжа. Тя пусна пакета и сложи край на играта.

— Остави го долу! — заповяда му строго.