Читать «Айла през равнината» онлайн - страница 17

Замахна с ръка, сякаш се канеше да го удари по носа, после рязко спря. Разбрал сигнала и командата, той подви опашка, дотича гузно при нея и пусна пакета в краката й, скимтейки.

— За втори път го хващам да се давичка с тези неща — обясни Айла, докато вдигаше пакета и събираше няколко други вещи, които Вълчо беше дъвкал. — Знае, че не бива да го прави, но, изглежда, не може да устои на изкушението на кожените предмети.

Джондалар дойде да й помогне.

— Не знам какво да кажа. Оставя ги, щом му заповядаш, но ако не си там, не можеш да му заповядаш, а и не можеш да го наблюдаваш през цялото време… Какво е това? Не си спомням да съм го виждал преди — попита той, разглеждайки озадачено един, вързоп, обвит в мека кожа и завързан здраво.

Жената се изчерви леко и бързо взе вързопа от него.

— Това е едно нещо, което взех със себе си… нещо… от Лъвския бивак — отвърна тя и го постави на дъното на един от кошовете за багаж.

Действията й озадачиха Джондалар. И двамата бяха свели до минимум личните си принадлежности и онова, което им беше нужно за из път, взимайки съвсем малко неща, които не бяха от първа необходимост. Пакетът не беше голям, но не беше и малък. Мястото, което той заемаше, вероятно би й стигнало за още един кат дрехи. Какво ли беше взела със себе си?

— Вълчо! Престани!

Джондалар се загледа след Айла, която отново се втурна след младия вълк, и не можа да сдържи усмивката си. Не беше сигурен, че е точно така, но му се струваше, че Вълчо нарочно се държи не така, както трябва, за да подразни Айла и да я накара да го подгони, за да си поиграят. Беше намерил единия от чифт нейни пантофи — меки, подобни на мокасини обувки, които тя понякога обуваше, докато лагеруваха, за да й отпочиват краката, особено, ако почвата беше замръзнала или влажна и студена и тя искаше да проветри по-тежките ботуши, които обикновено носеше.

— Не знам какво да правя с него! — възкликна Айла гневно, докато се приближаваше до мъжа.

Тя държеше обекта на последната лудория, вперила суров поглед в злодея. Вълчо се тътреше подире й привидно разкаян и жално скимтеше в отговор на нейното неодобрение; но сред нещастните звуци, които издаваше, се долавяше палава нотка. Знаеше, че тя го обича и че щом я умилостиви, ще може отново да се увърта около нея и да квичи радостно, готов за нови игри.

Макар че на ръст бе колкото възрастно животно, Вълчо бе още почти кутре. Беше роден през зимата, по никое време, от самотна вълчица, чийто мъжкар беше загинал.

Козината му беше обагрена в обичайния сиво-бежов цвят — резултат от ивиците бяло, червено, кафяво и черно, с които беше оцветен всеки косъм от външния пласт и които образуват неопределена шарка, позволяваща на вълците да се сливат с естествения пейзаж на необятната пустош от храсталаци, трева, земна маса, камънак и сняг — но майка му беше черна.

Необикновената й окраска беше пробудила първичното у останалите женски от глутницата, които я бяха дразнили безпощадно, а накрая я бяха прогонили. В продължение на един сезон тя се скиташе сама и усвояваше умението да оцелява в пространството между териториите на отделните глутници, докато накрая намери и самец — един стар мъжкар, който беше напуснал глутницата си, защото вече нямаше сили да я следва. В началото и беше провървяло. Тя бе по-силният ловец, но той бе по-опитен; дори бяха започнали да определят и бранят своя собствена малка територия. Дали благодарение на по-силната храна, която двамата заедно успяваха да си осигурят, или поради общуването и близостта с дружелюбния мъжкар и собствената й генетическа предразположеност, но тя се разгони в необичаен сезон. По-възрастният й партньор, който бе без конкуренция, имаше както желание, така и възможност да откликне.