Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 533

Докато я наблюдаваше как изпълнява ритуала на Клана, изпълнен със спомени за долината и за тяхната любов, той я искаше повече от всичко на света. Но близо до нея бе застанал Ранек, не по-малко пленен от самия Джондалар. Всеки път, когато Джондалар поглеждаше Айла, той не можеше да не забележи и тъмнокожия мъж. Още с пристигането си Ранек я бе намерил и решително бе показал на Джондалар, че тя все още е Обещана на него. А Айла изглеждаше някак резервирана, загадъчна. Джондалар направи няколко опита да я заговори, да изрази скръбта си, но след първите мигове на споделена мъка тя сякаш не беше склонна да приема усилията му да я утеши. Чудеше се дали само така му се струва. А и какво друго можеше да очаква той, когато тя бе толкова разстроена?

Изведнъж всички обърнаха поглед в посоката, от която долетя равномерно барабанене. Марут, барабанистът, беше отишъл в Музикалната землянка и донесъл оттам барабана от мамутски череп. Погребенията на Мамутоите обикновено се извършваха под музикален съпровод, но тоновете, които той произвеждаше сега, не бяха типичните за народа му ритми. Това бяха непознатите, странно завладяващи ритми на Клана, които Айла му беше показала. Тогава Манен, брадатият музикант, започна да свири на флейтата така, както тя бе свирила с уста. Музикалните тонове по необясним начин съвпадаха с движенията на жената, чийто обреден танц бе ефирен като самата музика. Айла почти бе завършила ритуала, но реши да го повтори в съпровод на типичните за Клана ритми. При второто изсвирване музикантите започнаха да импровизират. С умението и таланта си те превърнаха простите тонове в нещо друго, което не беше типично нито за Клана, нито за Мамутоите — беше някаква смесица и от двата вида ритми. „Идеален акомпанимент — помисли си Айла, — за погребението на момче, което бе смесица от двата народа“.

Айла направи едно последно повторение с музикантите и не разбра кога от очите и бликнаха сълзи, но виждаше, че не е единствена. Имаше много навлажнени очи, и то не само сред Лъвския бивак.

Когато завършваше третото повторение, един тежък тъмен облак, приближаващ от югоизток, започна да затуля слънцето. Беше сезона на гръмотевичните бури и някои хора потърсиха подслон. Но вместо водни капки, започна да се сипе лек прах, отначало съвсем прозрачен. Сетне дъждът от вулканичната пепел, получена при изригването в далечните планини, се усили.

Айла стоеше до надгробната могилка на Ридаг и усещаше как вулканичната пепел се просмуква в нея, влиза в косите и, пада по раменете и, полепва по ръцете, веждите, дори миглите и, превръщайки я в едноцветна светлосива фигура. Финият лек прах покри всичко — камъните на могилката, тревата, дори кафявата пръст на пътеката. Пънове и храсти добиха еднакъв сив оттенък. Пепелта покри и хората, застанали около гроба и според Айла те всички започнаха да изглеждат еднакви. Различията изчезваха пред лицето на такива страховити сили като движенията на земята и смъртта.