Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 522

— Това е планина, специален вид планина, която изригва. Виждал съм такава като малък — отвърна Джондалар. — Наричаме я „Гърдите на Майката“. Старата Зеландони ни е разказвала легендата за нея. Онази, която видях, беше далеч във високите планини. По-късно един пътешественик, който е бил близо до нея, ни разказа какво е видял. Беше много вълнуващ разказ, но той беше уплашен. Имало няколко малки земни труса, после върхът на планината се откъртил с голяма сила. От него изригнал черен облак като този, който изпълнил небето. Но той не прилича на обикновен облак; Наситен е с лек прах, като пепел. А този — той махна към огромния черен облак, който се носеше на запад, — изглежда ще бъде отвят настрана от нас. Надявам се вятърът да не смени посоката си. Когато тази пепел падне, тя покрива всичко, понякога до много дълбок слой.

— Изглежда е много далеч — каза Бреки. — Оттук даже не се вижда планината, не се, чува и звук — нито рев, нито грохот, нито пък земята се тресе. Само голямото изригване и огромният тъмен облак.

— Точно затова и да падне тук пепел, може да не е толкова лошо. Достатъчно далеч сме.

— Ти каза, че имало земни трусове? Земетресенията винаги са знак от страна на Майката. И това трябва да е знак. Мамутите ще трябва да поразмишляват върху него, за да открият смисъла му — намеси се Винкавек, защото не искаше да се покаже по-невеж от чужденеца.

Съвсем малко от казаното стигна до съзнанието на Айла, но тя отчетливо чу „земетресение“. Нищо друго на света не предизвикваше у нея такъв страх, както земетресенията. Беше загубила семейството си, когато беше на пет години, при силен гърч на твърдата земя, а друго земетресение беше убило Креб, когато Брод я изгони от Клана. Земетресенията винаги предхождаха опустошителни загуби и жестоки промени. Тя едва запазваше самообладание.

Неочаквано Айла забеляза с крайчеца на окото си познато раздвижване. В следващия момент кълбо сива козина се втурна към нея, скочи и постави влажните си кални лапи на гърдите и. Усети близване с грапав език по брадичката си.

— Вълчо! Вълчо! Какво правиш тук? — възкликна тя и разроши врата му. После спря и извика, ужасена, — О, не! Ридаг! Вълчо е дошъл, за да ме заведе при Ридаг! Трябва да вървя. Трябва да тръгна веднага!

— Ще трябва да оставиш плаза и товара на конете тук и да яздиш по обратния път — каза Талут.

В очите му имаше нескрита мъка. Ридаг беше син на неговото огнище точно толкова, колкото и всяко друго дете на Нези и водачът го обичаше. Ако не беше чак толкова голям, Айла би му предложила Рейсър, за да дойде с нея.

Тя се втурна в палатката, за да се облече и видя Ранек.

— Нещо е станало с Ридаг — обади му Айла.

— Разбрах. Чух какво каза. Дай да ти помогна. Ще сложа вода и храна в раницата ти. Ще ти трябват ли завивките? И тях ще ги сложа — каза той, докато тя увиваше с върви ботите си.

— О, Ранек! — възкликна Айла. Беше толкова добър към нея. — Как да ти се отблагодаря!

— Той е мой брат, Айла.

„Разбира се!“ — помисли си тя. — „И Ранек го обича.“

— Извинявай. Просто не мога да мисля. Искаш ли да се върнеш с мен? Мислех да поканя Талут, но той е твърде едър, за да язди Рейсър. Ти, обаче, можеш.