Читать «Империя на бури» онлайн - страница 359
Сара Джанет Маас
Неговото Огнено сърце.
Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.
Неговата другарка.
А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег... ранена, кървяща.
За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.
Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.
Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.
Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.
Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.
Елин не очакваше да й се притекат на помощ.
Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.
И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата – армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.
Вярвала бе, че няма да го види повече.
Но Роуан не можеше да се примири с това.
Отказваше да се примири.
Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя – него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.
Нямаше да се примири нито за миг.
Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.
Защото знаеше, че в този ден – точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.
Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му... В тях се четеше агония. И разкаяние.
Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.
Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.
Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.
Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.
