Читать «Империя на бури» онлайн - страница 348

Раменете на Елин затрепериха. Изпод затворените й клепачи шурнаха сълзи.

– Беше толкова лесно да подръпна правилните нишки в деня, когато Роуан видя Лирия на пазара. Да го пратя по другия път, да подлъжа инстинктите му. Лека промяна в съдбата.

– О, богове! – пророни Фенрис.

– И така другарят ти откри друга – продължи Майев. – И му позволих да се влюби, да й направи дете. Чак тогава го сразих. Никой не попита как онази вражеска войска мина точно покрай неговия дом в планината.

Коленете на Елин поддадоха напълно. Само невидимите ръце държаха изправено разтърсваното й от вопли тяло.

– И така Роуан положи кръвната клетва по своя воля. А аз зачаках да се родиш, когато съзрееш... Тогава щях да направя така, че пътищата ви да се пресекат; и само погледнехте ли се, щеше да паднеш в ръцете ми. Каквото и да поисках от теб, щеше да ми го дадеш. Дори ключовете. Заради другаря си. И почти го стори онзи ден в Доранел.

Елин стъпи бавно на земята, с такава болка, че Елида настръхна. Но кралицата вдигна глава и оголи гневно зъби.

– Ще те убия – изръмжа Елин срещу елфическата кралица.

– Точно това каза и на Роуан, когато се срещнахте, нали? – Бледата усмивка остана на лицето й. – Колко карах майка ти да те доведе при мен, за да се запознаеш с него, за да станеш моя, усетеше ли Роуан връзката помежду ви, но тя все отказваше. А всички знаем до какво я доведе това. През следващите десет години чувствах, че си жива. Някъде. Но когато ти дойде при мен... когато двамата с бъдещия ти другар се погледнахте един друг само с омраза... Признавам, не очаквах такова развитие. Не можех да повярвам, че съм прекършила Роуан от рода на Белия трън до такава степен, че да не разпознае собствената си другарка; че и ти си толкова заслепена от собствената си болка. А когато знаците започнаха да се проявяват, връзката каранам убеди Роуан, че му принадлежиш. Ти обаче не й се поддаваше. Кажи ми, Елин, от колко време знаеш, че той е другарят ти до живот?

Елин не отвърна; в очите й кипяха ярост, скръб и отчаяние.

– Остави я на мира – прошепна Елида.

Лоркан я стисна предупредително.

Майев не й обърна внимание.

– Е? Кога разбра?

– В храма на Темис – призна Елин, надничайки към Манон. – В мига, в който стрелата прониза рамото му. Преди месеци.

– И криеш от него, за да му спестиш чувството на вина заради Лирия, мъката по загубата й... – Майев изцъка с език. – Каква благородна лъжкиня.

Елин впери поглед в нищото и очите й сякаш се изпразниха.

– Трябваше и той да е тук – продължи Майев, сбърчила чело към хоризонта. – Все пак онзи ден в Доранел ви пуснах само за да ме отведете при ключовете. Освободих дори него, за да си помислиш, че ви се е разминало. Нямахте представа, че всъщност ви пращам на мисия. Но щом го няма... ще трябва да продължим без него.