Читать «Империя на бури» онлайн - страница 26

В странноприемницата нямаше свободни стаи, а и самата пивница беше претъпкана с пътници, ловджии и всякакви други, търсещи укритие от пороя. Някои дори бяха насядали до стените и на Елин й се струваше, че с приятелите й така ще прекарат нощта след края на срещата.

Няколко глави се завъртяха към тях, като влязоха, но провисналите им от дъжда качулки и пелерини прикриваха лицата и оръжията им, затова главите бързо се върнаха към питиетата, картите или пиянските песни.

Лизандра най-сетне се беше преобразила в човек и вярна на клетвата си отпреди няколко месеца, беше смалила някога пищната си гръд. Независимо от онова, което ги очакваше в самостоятелната трапезария в дъното на странноприемницата, Елин се подсмихна на жената хамелеон.

– По-добре ли е така? – попита я шепнешком над главата на Еванджелин, докато вестоносецът на Дароу крачеше през тълпата редом с Едион.

Усмивката на Лизандра беше почти дивашка.

– О, нямаш представа.

Елин можеше да се закълне, че Роуан се засмя зад тях.

Вестоносецът и Едион свърнаха по един коридор. Смътната светлина от свещите се отразяваше в капките дъждовна вода, която още се стичаше по кръглия изподран щит, препасан през гърба на братовчед й. Вълкът на Севера, който, макар и печелил множество битки с елфическата си скорост и сила, беше заслужил уважението и предаността на легиона си като човек. Елин, все още в елфическата си форма, се питаше дали не е трябвало и тя да се върне към някогашния си вид.

Рен Алсбрук ги чакаше в трапезарията. Рен, още един приятел от детството й, когото едва не уби – когото опита да убие миналата зима – и който нямаше представа в какво се е превърнала; който бе живял в апартамента й, без да съзнава, че е отседнал при загубената си кралица. А Муртауг... Имаше бегли спомени за него, най-яркият от които бе как седи на трапезата на чичо й и тайничко й дава допълнително къпинови тарталети.

Единственото добро нещо, което им бе останало, малкото сигурност, до последно се дължаха на Едион – драскотините по щита му го доказваха съвсем явно. Принос за това имаха и тримата мъже, чакащи я в трапезарията.

Раменете на Елин започнаха да се превиват напред, но Едион и вестоносецът спряха пред дървена врата и почукаха веднъж. Лапичка прелетя покрай прасеца й с развята опашка и се изтръска отново, разпръсквайки навсякъде капки вода. Елин се усмихна, а Лизандра изсумтя. Водеха мокро куче на тайна среща – изключително кралско поведение.

Но Елин беше обещала пред себе си още преди месеци, че няма да се преструва на нещо, което не е. Пълзяла беше през мрак, кръв и отчаяние – и беше оцеляла. Лорд Дароу можеше да им предложи армия и средства за войната... ала тя имаше и двете. Колкото повече, толкова по-добре, ала... и тя не идваше с празни ръце. Беше се погрижила за себе си. За всички им.

Елин изправи рамене, а Едион влезе в стаята и веднага заговори на хората вътре:

– Типично за вас, копелета такива, да ни накарате да бъхтим толкова път в дъжда само защото ви е страх да се измокрите. Рен, нацупен... естествено. Муртауг, за мен е удоволствие, както винаги. Дароу, косата ти изглежда не по-добре от моята.