Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 8

Баба му, майката на баща му, бе загинала в едно от шотетските нападения, въоръжена само с нож зa хляб, по думите на баща му. Хеса още носеше белезите от жестокостта на шотетите — имената на жертвите бяха изсечени в ниски каменни степи, строшените прозорци бяха закърпени, вместо сменени, а пукнатините в тях още се виждаха.

Делеше ги само равнина от переста трева. Понякога имаше чувството, че са на един хвърлей разстояние от тях.

— Знаеше ли, че родът Ноавек е орисан? Също като теб, брат ти и сестра ти — продължи Сифа. — Някога оракулите не са виждали орис в тяхната кръв, случи се по мое време. И тогава Ноавек придобиха власт над шотетското правителство, взеха контрола и е в ръцете им до ден-днешен.

— Не знаех, че е възможно ново семейство най-неочаквано да получи орис.

— Е, тези от нас, които са надарени да виждат в бъдещето, не определяме кой ще се сдобие с орис — обясни майка му. — Виждаме бъдещето на стотици, възможния развой на живота им. Но ориста е нещо, случващо се на определен човек във всеки вариант на бъдещето, което ни е отредено да видим, а това е рядкост. Самата орис определя кое ще е орисаното семейство, не обратното.

Акос никога не го беше възприемал по този начин. Хоратa смятаха, че оракулите раздават орис като подаръци на отбрани, важни личности, а се оказваше, че е точно обратното. Ориста беше тази, която отрежда важно значение на определени семейства.

— Значи си видяла ориста им. Ориста на Ноавек.

Тя кимна.

— Само на сина и дъщерята. Ризек и Сайра. Той е по-големият от двамата, момичето е на твоите години.

Беше чувал имената им и преди, заедно с разни нелепи слухове. Някои разправяха, че от устите им излизала пяна, държали очите на враговете си в буркани, а ръцете им, от китките до раменете, били изписани с черти за животите, които са отнели. Е, май последното не звучеше толкова нелепо.

— Понякога е лесно да разбереш природата на някои хора — подхвана с мек тон майка му. — Ризек и Сайра са деца на тиранин. Баща им, Лазмет, е син на жена, избила собствените си братя и сестри. Насилието се пренася от поколение на поколение. — Тя люшна глава и тялото ѝ я последва, клатейки се напред-назад. — А аз виждам всичко. Всичко.

Акос хвана ръката ѝ и я стисна.

— Съжалявам, сине — пророни тя.

Акос не знаеше дали съжалява, задето му е казала толкова многo, или за нещо друго. Всъщност нямаше никакво значение.

Двамата постояха така мълчаливо, заслушани в новинарската емисия. Незнайно как най-тъмната нощ беше станала още по-тъмна.

ГЛАВА 2

АКОС

— СЛУЧИ СЕ ПОСРЕД НОЩ — КАЗА ОЗНО, ИЗДУВАЙКИ ГЪРДИ. — Имах една драскотина на коляното, която започна да ме щипе. Докато отметна завивката, вече я нямаше.

Класната стая имаше една извита стена и две прави. В центъра ѝ беше разположена голяма пещ, заредена с жар-камъни, а учителката им все крачеше около нея със скърцащите си ботуши, докато им преподаваше. Понякога Акос броеше колко кръга ще направи за един час. Винаги бяха много.