Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 223

Вдигнах ръка и позволих на сенките да се увият около нея като пушек. Жили мастилена тъмнина се усукаха около пръстите ми като кичури коса. Прокарах леко нокти по клапата и ми хрумна колко лесно би било да го нараня тук долу, нямаше кой да ме спре. Само трябваше да отворя вратата.

— Кой го направи? — попита Ризек. — Кой ме отрови?

— Казах ти вече отвърнах. — Аз.

Ризек поклати глава.

— Не, държа екстрактите от ледоцвет заключени още след първия опит за покушение над мен, в който и ти взе участие. — Почти се усмихваше, но не съвсем. — Заключени с таен механизъм, отваряш се само с кръв на Ноавек. — Той замълча за миг. — Механизъм, какъвто и двамата знаем, че ти не можеш да отвориш.

Взирах се в него през тясната пролука с изсъхнала уста. Охранителните камери бяха записали проваления ни опит, разбира се, така че вероятно е видял как се мъча да отворя вратата му. Но като че ли това не го изненада.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го тихо.

— Във вените ти не тече моята кръв — отвърна той, натъртвайки всяка дума. — Ти не си Ноавек. Защо според теб започнах да използвам такива механизми? Защото знаех, че един-единствен човек ще може да ги отваря — аз.

Преди опита за убийство не съм се опитвала да минавам през тези врати, вечно странейки от него. А дори да бях опитала, несъмнено беше подготвил убедителна лъжа. Винаги имаше готовност да излъже.

— Щом не съм Ноавек, коя съм тогава? — попитах остро.

— Откъде да знам? — изсмя се той. — Но се радвам, че видях лицето ти, докато ти го съобщавах. Емоционалната, избухлива Сайра. Кога ще се научиш да овладяваш реакциите си?

— Мога да те попитам същото нещо. Усмивките ти стават все по-неубедителни, Риз.

— Риз — изсмя се брат ми отново. — Мислиш си, че си спечелила, но не си. Има неща, които не съм ти казал, дори ако изключим истинския ти произход.

Всичко в мен бушуваше. Въпреки това останах възможно най-неподвижна, гледайки как устните му се разделят в усмивка, как очите му се набръчкват в ъгълчетата. Напразно търсех по лицето му следа от обща кръв. Не си приличахме, но това само по себе си не беше странно — понякога децата наследяваха чертите на различни родители или дори на далечни роднини, съживявайки отдавна забравени гени. Ризек или ми казваше истината, или си играеше с мен, но и в двата случая нямаше да му направя удоволствието да изразя повече емоция.

— Отчаянието не ти прилича, Ризек — заявих с нисък глас. — Почти е неприлично.

Вдигнах ръка и затворих жалузите с пръсти.

Въпреки това го чух да казва:

— Баща ни… — Той спря и се поправи: — Лазмет Ноавек е жив.

ГЛАВА 42

АКОС

ТОЙ ПОГЛЕДНА КЪМ ТЪМНОТО НЕБЕ ПРЕЗ НАБЛЮДАТЕЛНИЯ прозорец. Отляво се виждаше ивица от Тувхе, побелял от сняг и облачна покривка. Нищо чудно, че шотетското название за планетата им беше „Урек“, което значеше „празна“. От космоса чернотата ѝ беше единственото забележително нещо.

Киси му предложи чаша чай. Отвара за сила, ако съдеше по жълтеникавозеления ѝ цвят. Точно в нейното приготвяне не го биваше, тъй като беше посветил повечето си време на тихоцвета, който приспиваше хората и облекчаваше болката им. Чаят нямаше особено приятен вкус — беше горчив като току-що прекършено младо стебло, но наистина му помогна да стъпи по-здраво на крака.