Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 17

Повечето шотетски деца получаваха правото да отидат на първото си странство, най-важния ни ритуал, щом навършеха осем сезона. Но като дете на суверена, Лазмет Ноавек, аз се подготвях да тръгна на първото си галактическо пътешествие два сезона по-рано. Щяхме да следваме космическия поток по периферията на галактиката, докато не се оцвети в тъмносиньо, а след това да кацнем на някоя планета за лов на отпадъци — втората част от ритуала.

По традиция суверенът и семейството му влизаха първи в странстващия кораб. Поне такава беше традицията, откакто баба ми, първата предводителка на Шотет от рода Ноавек, я беше въвела.

— Косата ме сърби — заявих на майка ми, потупвайки с пръст стегнатите плитки от едната страна на главата ми. Бяха само няколко, изтеглени назад и завити, така че да не ми влиза косата в очите. — Какво ѝ беше на обичайната ми прическа?

Майка ми се усмихна. Беше облечена в рокля от переста трева, дългите стръкове се преплитаха по корсета нагоре и обрамчваха лицето ѝ. От менторката ми Отега знаех, че шотетците засадили океан от переста трева между нас и враговете ни, тувхийците, за да попречат на набезите им в земите ни. Сега майка ми почиташе находчивостта им с роклята си. Изобщо всяка нейна постъпка беше отражение на историята ни.

— Днес — обясни ми тя — повечето шотетци ще те зърнат за пръв път, да не говорим за останалата част от галактиката. Последното, което искаме, е да зяпат косата ти. Прибирайки я по този начин, я правим незабележима. Разбра ли?

Не разбирах, но спрях да упорствам. Вместо това се загледах в косата на майка ми. Беше тъмна, също като моята, но различна на вид. Докато нейната беше толкова къдрава, че пръстите и се оплитаха в нея, моята беше достатъчно права, че да им се изплъзва.

— Останалата част от галактиката?

В общи линии знаех колко е обширна галактиката, че съдържа девет големи планети и безброй периферни, както и космически станции, разположени в мъртвите скали на пропуканите луни, и обикалящи в орбита кораби, толкова големи, че сами по себе си представляваха планети-нации. В моите очи обаче планетите си оставаха големи колкото къщата, където бях прекарала голяма част от живота си, и нито стъпка по-големи.

— Баща ти разреши видеоматериалът от Шествието да бъде изпратен на новинарската емисия, достъпна за всички планети от Съвета — отвърна майка ми. — Всеки, които проявява интерес към ритуалите ни, ще може да го види.

Дори на тази крехка възраст не си представях, че другите планети са като нашата. Знаех, че сме единствените, които следваме потока по пътя му през галактиката, че няма други като нас, така непривързани към места и материални притежания. Естествено, че другите планети проявяваха любопитство към нас. Навярно дори ни завиждаха.

Откакто съществува, народът на Шотет организираше странства поне веднъж на сезон. Отега ми беше обяснила, че самото странство е традиционната част на събитието, а ловът на отпадъци — обновителната: минало и бъдеще, вплетени в един ритуал. Но бях чувала баща ми да казва с горчивина в гласа, че „оцеляваме от боклука на други планети“. Беше способен да убие красотата на всичко.