Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 12

— Татко… — подхвана Айджа.

— Тази сутрин Съветът реши да обяви каква е ориста на надарените родове — обясни баща им. — Преди години оракулите им повериха тази информация в израз на доверие. Обикновено ориста на всеки става публично достояние чак след смъртта му, като преди това за нея знаят само той самият и семейството му, но сега… — Очите му ги обходиха един по един. — Сега ориста ви излезе наяве.

— И каква е? — попита Акос шепнешком в същия момент, в който Киси попита:

— И защо това да е опасно?

Баща им отговори на нейния въпрос.

— Не за всеки с орис е опасно. Но опасността за някои е… по-голяма.

Акос се сети как лелята на Ори я теглеше за лакътя към стълбището. Тук си прекалено уязвима. Трябва да се махаш.

Ори имаше орис, и то опасна. Но доколкото Акос си спомняше, фамилията Редналис не присъстваше в списъка с орисани родове. Изглежда, това не беше истинското ѝ име.

— Какви са нашите? — поинтересува се Айджа и Акос му завидя за силния, бистър глас.

Понякога, когато будуваха до по-късно от позволеното, брат му се опитваше да шепне, но не след дълго някой от родителите им идваше да им изшътка. С Акос беше точно обратното, той пазеше ревностно тайните си. Затова и още не беше казал на останалите за Ори.

Ховърът прелетя над полета от ледоцвети, които баща им поддържаше. Простираха се с километри във всяка посока, разделени от ниски телени огради: жълти завистници, бели невинности, пълзящи зелени харви, кафяви сендеси и накрая, червени тихоцвети, защитени в телена клетка с протичащ по нея поток. Преди да сложат клетката, много хора слагаха край на живота си, хвърляйки се в полето с тихоцвети и умирайки сред ярките им венчелистчета — само за няколко секунди отровата ги приспиваше завинаги. Лека смърт, мислеше си Акос. Да се унесеш във вечен сън сред цветно поле, с бялото небе над теб.

— Ще ви кажа, когато сме в безопасност — обяви баща им с престорено ведър тон.

— Къде е мама? — попита Акос и този път Осех го чу.

— Майка ви…

Осех стисна зъби и в седалката под него се отвори голяма цепнатина като коричка на хляб, разпукващ се в печката. Той изруга и прокара ръка по нея, за да я затвори. Акос примига уплашено, като видя това. Какво го беше ядосало толкова?

— Не знам къде е майка ви — довърши баща им. — Но съм сигурен, че е добре.

— И не те е предупредила за всичко това? — попита Акос.

— Може да не е знаела — прошепна Киси.

Но всички бяха наясно, че не е така. Сифа винаги, винаги знаеше.

— Всичко, което майка ви прави, си има причина. Макар и понякога да не ни е ясна — обясни Осех, леко поуспокоен. — Трябва да ѝ имаме доверие дори когато ни е трудно.

Акос не беше сигурен, че баща му вярва в собствените си думи. Сякаш ги казваше само за да си напомни как стоят нещата.

Осех кацна на предната им ливада, смачквайки с ховъра туфите, прошарени с переста трева. Перестата трева зад къщата им се простираше докъдето поглед стигаше. Странни неща се случваха на хората, когато се оказваха сред нея. Чуваха шепоти или виждаха тъмни силуети сред зелените стръкове, газеха в сняг, ако се отклонят от пътеката, или ги поглъщаше земята. Страховити истории се разнасяха от уста на уста и често някой мярваше цял скелет от ховъра си. Тъй като живееше близо до равнината с переста трева, Акос беше свикнал да не обръща внимание на лицата, които го налитаха от всички посоки, шепнейки името му. Понякога бяха достатъчно ясни, че да ги разпознае: покойни баби и дядовци, родителите му с изопачени, мъртвешки образи, негови съученици, които му се подиграваха.