Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 11

— Прекъснал сте захранването заради нас? Защо? — попита Киси със същия меден придумващ гласец, който използваше, когато искаше да остане до по-късно вечерта или да получи още един десерт. Върху родителите им нямаше подобен ефект, но директорът се разтопи като свещ. Акос направо очакваше да види локва восък под бюрото му.

— Само така можем да изключваме екраните при сигнал за тревога от Съвета — отвърна кротко директорът.

— Значи е имало сигнал за тревога — продължи с примамващ тон Киси.

— Да. Подаде го Председателят рано тази сутрин.

Айджа и Акос се спогледаха. Киси се усмихваше спокойно, сключила ръце върху коленете си. На тази светлина, с къдравата коса, обрамчила лицето ѝ, нямаше никакво съмнение, че е дъщеря на Осех. Баща им също можеше да получи всичко, което си поиска, с усмивки и думи, усмирявайки хора, сърца, разговори.

Тежък юмрук заблъска по вратата на кабинета и избави восъчния човек от пълно разтапяне. Акос знаеше, че е баща му, защото при последния удар дръжката на вратата падна, тъй като металната пластина, която я прикрепяше към дървото, се сцепи през средата. Беше загубил контрол над себе си и дарбата му го демонстрираше. Баща им все поправяше разни неща, но в половината случаи той самият беше причината да се счупят.

— Извинете — смотолеви Осех, като влезе в стаята.

Върна валчестата дръжка на мястото ѝ и проследи пукнатината с върха на пръста си. Металът се спои и пластината cтанa почти като нова, макар и с леко грапав белег през средата. Майка им твърдеше, че невинаги поправя нещата безупречно и кухнята им беше пълна с доказателства — леко криви чинии, дръжки на чаши с щръкнали ръбове.

— Господин Кересет — подхвана директорът.

— Директоре, благодаря ви, че реагирате своевременно — каза баща им.

По устните му нямаше и сянка от усмивка. Сериозното му лице уплаши Акос повече от притъмнелите коридори, от крещящата леля на Ори, от стиснатата уста на Киси. Баща им вечно се усмихваше дори когато ситуацията не го предполагаше. Майка им наричаше тази негова склонност най-надеждната му броня.

— Хайде, Малко дете, По-малко дете. Най-малко дете — изброи без обичайното си чувство за хумор Осех. — Да си вървим у дома.

Тримата се отправиха към изхода на училището още щом каза „у дома“. Минаха през гардеробната и закачалките за палта, изравяйки сред еднаквите сивкави кожи онези с избродирано върху трите яки Кересет. В първия момент Киси и Акос объркаха своите, но бързо ги размениха — това на Акос я стягаше в ръцете, а нейното беше твърде дълго за ниския му ръст.

Семейният ховър ги чакаше пред училището с отворена врата. Беше малко по-голям от повечето, макар и също толкова тумбест, а тъмният му метален корпус беше наслоен с мръсотия. Новинарската емисия, която обикновено се носеше като низ от думи из вътрешността му, сега не беше включена. Същото важеше и за навигационния екран, така че гледаха само как Осех натиска копчета и дърпа лостове, без ховърът да им казва какво точно прави. Не си сложиха колани, на Акос му се струпаше глупаво да губят време за такива дреболии.