Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 8

— Каква е била позата — сексуална ли?

— Не, след секунди ще ти покажа фотографиите. Съдебният лекар установил увреждания на подезичната и гръдната кост, както и на фаринксовите мускули. Момичето не е било изнасилено.

— Била е удушена — промърморих. — Но как не се забелязват външни белези?

— Лекарят ми обясни, че подобен ефект се получава, когато натискът е разпределен върху по-голяма площ, чрез използване на „примка“ от навита на руло хавлиена кърпа или прегънат лакът. Наричало се „нежно“ удушаване.

Лицето му се изкриви в гримаса, после той взе най-горната папка и я разгъна, за да ми покаже снимките. На някои се виждаше гората, на останалите бе заснета девойката. Беше слабичка и русокоса, носеше бяла тениска с дантели около деколтето и на ръкавите, джинси, бели къси чорапи и розови обувки от изкуствена кожа. Ръцете и краката й бяха тънки като вейки, лактите й стърчаха, сякаш се бяха уголемили при внезапното й израстване. Никога не бих предположил, че е петнайсетгодишна, давах й най-много дванайсет. Лежеше по гръб върху кафеникавата горска пръст, с прибрани ръце и крака. Невъзможно бе да е паднала — някой нарочно я беше оставил така.

Разгледах снимките, на които лицето й бе фотографирано в едър план. Очите й бяха затворени, а устните — сякаш извити в усмивка. Дългата й къдрава коса бе разстлана по земята.

Убиецът беше действал хладнокръвно и бе отделил доста време за някаква своя, ужасяваща игра.

Направи ми впечатление, че ръцете на жертвата са обърнати с дланите нагоре, а пръстите са леко свити, сякаш мъртвото момиче питаше „Защо?“. Върху бледото й лице се открояваха сивкави петна, като че нанесени от четката на художник — това бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата.

Почувствах, че се задушавам и понечих да затворя папката. В този миг забелязах нещо да се розовее до дясното ухо на момичето. Посочих го и попитах:

— Какво е това?

— Слухов апарат. Малката е била с увреден слух — напълно глуха с едното ухо и частично — с другото.

— Господи! — възкликнах и оставих папката на масата. — Айрит Кармели… какво странно име. Италианско ли е?

— Еврейско. Бащата на момичето е важна клечка в израелското посолство. Може би това обяснява защо нашите хора цели три месеца не са открили никакви улики.

— Била е убита преди три месеца? Странно, че не съм прочел за престъплението в някой вестник.

— Случилото се бе запазено в тайна от пресата. Упражнен бе натиск на дипломатическо ниво, нали разбираш?

— Безнадеждна работа, а?

— Толкова безнадеждна, че ме обзема пълно отчаяние. Интуицията подсказва ли ти нещо?

— Убиецът не е бързал — промърморих замислено, — което означава, че е отвлякъл Айрит минути след като е слязла от автобуса. Кога са я видели за последен път?

— Лошото е, че никой не си спомня. Щом слезли от автобуса, настъпил пълен хаос, хлапетата се пръснали във всички посоки. От училищната управа обясниха, че вече няколко пъти са организирали екскурзии в резервата, тъй като го смятали за напълно безопасен.

— Как убиецът е влязъл в парка, без да го забележат?