Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 3

Полицаят се втренчи в празната си чаша, сетне извади нещо, което досега бе държал на коленете си.

Револверът!

Отново се усмихваше на Теръл… и му показваше оръжието си!

Вдигна ръка.

Сводникът напълни гащите и се пъхна под масата, без да се досети да натисне надолу главата на Джърмадайн, макар това да му бе станало навик.

Травеститите, пияният шофьор в сепарето до тях и беззъбият, изкуфял старец до вратата видяха скока на Теръл и последваха примера му. Остана права само сервитьорката, която досега не бе забелязала нищо, тъй като разговаряше с касиера. Впери поглед в полицая, ужасът сковаваше крайниците й. Нолан й кимна, сетне се усмихна. „Каква печална усмивка. Какво ли го мъчи?“ — помисли си тя.

Нолан затвори очи, сякаш се молеше. Вдигна клепачи, налапа дулото на револвера, засмука го като биберон и се втренчи в хубавичкото лице на сервитьорката.

Жената стоеше като вкаменена. Той разбра, че е ужасена и погледът му се смекчи, като че искаше да й каже, че всичко е наред, че това е единственият изход.

Красивото тъмнокожо лице бе последният образ, който се запечата в съзнанието му. Ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Как вони този бардак!“.

После дръпна спусъка.

2.

Част от историята ми разказа опечалената Хелена Дейл. Останалото научих от вестниците и от Майло. Самоубийството на младия полицай бе отразено само в няколко реда на двайсет и трета страница, след което вестниците не споменаха нито дума повече. Ала случилото се ми направи силно впечатление и когато след няколко седмици Майло ме помоли да се срещна с Хелена, възкликнах:

— Това е сестрата на онова ченге, нали? Имаш ли представа защо младежът се е самоубил?

— Абсолютно никаква. Може би тя иска да поговорите точно за това. Рик каза да не се чувстваш длъжен да я приемеш. Хелена не му е близка приятелка, но са работили заедно в интензивното отделение на „Сидърс“ — тя е медицинска сестра. Твърдо отказала да разговаря с психиатрите от болницата.

— Проведено ли е служебно разследване на случая?

— Вероятно.

— Не си ли чул някакви подробности?

— Не. Подобни случаи се разследват при пълна секретност, пък и аз не съм близък с колегите от този участък. Единственото, което научих, е, че младежът бил особняк. Все мълчал, нямал приятели, обичал да чете книги.

— Книги ли? — повторих. — Ето един вероятен мотив за самоубийство.

Майло се засмя:

— Не пистолетът, а самовглъбяването убива, а?

Аз също се засмях, но думите му ме накараха да се замисля.

Хелена Дейл ми се обади вечерта, уговорихме се да я приема у дома на следващия ден сутринта. Появи се точно в определения час — беше висока, красива жена на около трийсет, с много късо подстригана права руса коса и с мускулести ръце. Носеше тъмносиня фланелка без ръкави, джинси и маратонки, нахлузени на бос крак. Овалното й лице беше с равномерен слънчев загар, очите й бяха светлосини, имаше прекалено широка уста. Не носеше никакви бижута, нито венчална халка. Ръкува се с мен, направи несполучлив опит да се усмихне, благодари за отзивчивостта, а аз я въведох у дома. Поканих я в кабинета, предложих й да седне, а тя се настани на стола с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун, и отпусна ръце в скута си.