Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 2

— Не съм ви виждала преди, полицай… Дейл.

— Ами… животът е пълен с изненади — промърмори младежът.

Сервитьорката се изсмя и се отдалечи да изпълни поръчката му. Нолан я проследи с поглед, сетне извърна сините си очи към Теръл Кокрейн. Помисли си: „Гнусен тип“.

Дейл бе на двайсет и седем и телевизионните предавания и филми до голяма степен бяха повлияли върху формирането на мирогледа му. Преди да започне работа в полицията, си бе представял, че сводниците носят костюми от червено кадифе и широкополи шапки с пера. Оказа се, че действителността надминава дори най-смелите му фантазии.

Огледа сводника и проститутката, която със сигурност беше малолетна. През този месец модата диктуваше търговците на плът да носят широки и изключително грозни вълнени ризи върху черни тениски, главите им бяха избръснати, само най-отгоре стърчеше гребен от къса коса. Миналия месец на мода бяха черните кожени одежди, а преди това сводниците се обличаха като африкански принцове.

Погледът на ченгето смущаваше Теръл. Хрумна му, че може би русокосият не наблюдава него; ето защо крадешком извърна очи към масата от другата страна на пътеката, където трима травестити се кискаха, шепнеха си и си устройваха банкет с пържени картофи. Отново погледна към полицая. Русокосият му се усмихваше, странно… почти меланхолично. Какво ли означаваше това?

Теръл отново се зае със сандвича си, но „балансът“ му бе вече нарушен. Сервитьорката донесе поръчката на Нолан и изчака, докато той опита сладкиша.

— Вкусен е — промърмори младият мъж, макар че кокосовите стърготини имаха вкус на долнопробна пиня колада, а кремът бе като лепило.

Лъжата не го затрудни. От дете бе свикнал да казва „вкусно е“ в унисон с Хелена и баща си, когато майка му поднасяше обичайната помия.

— Ще желаете ли още нещо, полицай Дейл?

— Засега не, благодаря — отвърна й и мислено добави: „Не можеш да ми предложиш това, от което се нуждая“.

— Добре, повикайте ме, ако размислите.

Нолан отново се усмихна и тя се отдалечи.

Теръл Кокрейн си каза: „От усмивката му тръпки ме побиват. Така се хили щастлив човек… а едно ченге няма причини да е щастливо, освен ако не е окошарило някой нещастник“.

Дейл изяде още една хапка от пая, усмихна се на Теръл, сетне сви рамене. Сводникът изпод око погледна към Джърмадайн, която съвсем клюмаше над чашата си. „Почивай си още няколко минути, пачавро, после пак излизаш на улицата“ — помисли си.

Полицаят изяде пая и изпи кафето си, а сервитьорката побърза отново да напълни чашата му.

Теръл гневно я изгледа — след като им беше донесла поръчката, долната мръсница се преструваше, че не ги забелязва. Наблюдаваше я как върти опашка около ченгето и му казва нещо. Русокосият продължи да се усмихва, но поклати глава. Мръсницата му подаде сметката, ченгето си плати, а тя се ухили до уши. Дейл й бе двайсетачка и беше казал да задържи рестото. Скапаняците винаги оставяха големи бакшиши, но чак пък толкова усмивки… Сигурно празнуваше нещо.