Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 214

Доколкото Джийн виждаше, склонът се спускаше стръмно надолу и вероятно задният двор беше малък.

Дани бе казал, че вероятно Стърджис ще бъде там. Но неизвестно защо Джийн имаше чувството, че детективът няма да дойде.

В гласа на израелеца се долавяше студен, сдържан гняв — нещо необичайно за него…

Стърджис. Джийн не го познаваше. Беше го виждал само от разстояние и детективът не изглеждаше в по-добра форма от самия него. Обикновено човек си мисли, че полицаите са обсебени от телата си. Люан веднъж каза, че ченгетата са най-готините мъже, вероятно защото прекарват много време в гимнастическия салон…

Мислите му изведнъж секнаха. Дали бе чул нещо?

Шумолене?

Не, навсякъде цареше тишина. И нищо около къщата не се беше променило.

Джийн отново я огледа. Отпред нямаше много прозорци, а целият приземен етаж беше под нивото на улицата. Вероятно отзад имаше повече прозорци — заради гледката. Но как да отиде там? Имаше ли пътечка? Трябваше да е човек като Стърджис, за да намери удобна позиция.

Стига лениво любопитство. Идеята беше да стои там. Имаше съвсем малък шанс старите му кокали да усетят раздвижване.

Ако беше жива, Люан щеше да каже нещо от сорта на: „Какви ги вършиш? Не можеш ли да се справиш с критическата възраст по някакъв друг начин, скъпи!“.

Онази нощ, когато я намери на пода в кухнята… Престани. Дори не си помисляй за името й и не си представяй лицето й.

Господи, колко му липсваше.

Джийн реши да мине покрай къщата и да огледа северния край на двора.

Направи една крачка и нещо се опря в гърба му. Някакъв глас прошепна:

— Не мърдай. Дори не мигай. Горе ръцете. Бавно. Зад главата.

Някой го хвана за рамото и го обърна.

По дяволите, помисли Джийн и веднага съчини план — ще прецени противника, ще намери начин да го свари неподготвен и ще го удари…

Човекът беше Стърджис. Изглеждаше бесен. Очите му бяха зелени и ярко блестяха в мрака. Излъчваше напрежение.

Двамата се вторачиха един в друг. От ризата на Майло липсваше копче. На трийсетина сантиметра от носа на Джийн имаше нещо черно — вероятно австрийски пистолет „Глок“.

— Хей — прошепна Джийн. — Вече съм цивилен, но все пак рангът не се ли брои за нещо?

Стърджис продължи да се оглежда.

— Може ли да спусна ръце, детектив?

Майло отмести глока.

— Какво правиш тук, капитане?

Джийн му разказа за обаждането на Даниел. Стърджис не изглеждаше изненадан, само още по-ядосан.

Бяха се опитали да спрат и него, но той успя да се измъкне.

— Наистина ли те хванаха израелците?

Стърджис оголи зъби — нещо като усмивка от филмите на ужасите — и Джийн се зарадва, че насреща му все пак стои ченге.

После прозрението го осени.

— Главното управление? — попита той.

Стърджис не отговори.

— По дяволите… И ти избяга?

— Да, като Худини.

— И сега здравата си загазил.

Майло сви рамене.

— Така животът е по-интересен — каза той и заведе Джийн зад дървото.

— Откога си тук? — попита Джийн.

— Дойдох преди теб.

— Къде си паркирал?

— Поршето.

Не познах, че поршето не е на някого от хълма, помисли Джийн. Толкова за умението ми да отгатвам. Добре че ме пенсионираха.