Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 216

От сенките изскочиха облечени в черно хора.

Къде ли се бяха скрили…

Най-малко трима от тях бяха въоръжени с картечни пистолети. Джийн ги бе виждал само по време на арест на бандити и никога не бе стрелял с тях, защото, за разлика от други ченгета не си падаше по оръжията.

Мъжете помъкнаха Стърджис нанякъде, а Джийн усети, че го влачат в противоположната посока.

Проклета безизходица! И сега може би щеше да умре от нещо друго, а не от шибания диабет.

Постъпи адски глупаво. Никога не подценявай противника. А ченге като Бейкър е сериозен противник. Но все пак и Джийн, и Стърджис бяха професионалисти. Как можаха да…

Ръцете, които го държаха, го насочиха надолу по хълма.

— Ш-шт — прошепна един глас в ухото му и Джийн си представи укорителното лице на Люан.

„Да, мила. Провалих се. Скоро ще дойда при теб.“

59.

Клепачите ми се затвориха тежко — досущ метални капаци. В устата си усещах вкус на метал. Беше ми трудно да дишам. Всяко поемане на дъх пронизваше ребрата ми, а болката в главата беше като яркочервено-оранжева експлозия.

Бях зашеметен, но не изгубих съзнание. Опитах се да отворя очи. Клепачите ми бяха натежали. Усетих, че някой ме вдига за китките и глезените. Това означаваше, че са най-малко двама. Слизахме по стълби. Вероятно надолу към спалнята.

Сложиха ме на нещо.

Парфюмът на Зина. Леглото на Зина.

Почувствах тежест на китките, глезените и корема. Сякаш върху мен седеше голямо куче.

Изщракване на закопчалки. Не можех да се движа.

Усещах пареща и пронизваща болка в тила, все едно някаква ларва с остри зъби разсичаше черепа ми и гризейки, искаше да излезе…

Студено убождане. Инжекция.

Отново се опитах да отворя очи. Видях сребриста светлина, после клепачите ми пак се спуснаха.

Но всичко беше наред, защото Майло и Даниел знаеха какво става. Даниел подслушваше.

После се запитах защо не бях чул никакъв звук, откакто влязох в къщата и казах здравей на Зина.

Дали Майло и Даниел мислеха, че тя ме люби спонтанно и тихо?

Или не чуваха какво става? Повреда в апаратурата. Случваха се такива неща. Падаха дори космически совалки.

Дали пък не чакаха сигнал от мен?

Не можех да движа устни.

Почивай, успокой се и възвърни силите си.

Планът беше да дръпна пердетата на хола. Дали фактът, че не го бях сторил ги бе разтревожил?

Къде бяха Майло и Даниел?

Трябваше да кажа нещо за параболичния микрофон.

Беше ми адски трудно да дишам. И изведнъж пред очите ми отново падна мрак.

Свестих се. Нямах представа колко време съм бил в безсъзнание. Очите ми се отвориха широко и зениците ме заболяха, докато свикваха с ярката светлина в спалнята.

Видях само тавана — бял и осеян със светли петна.

Светлината идваше от евтина пластмасова лампа.

Надигнах глава, за да видя какво ме притиска надолу. Кожени ремъци. Широки, кафяви, болнични ремъци като в психиатрията.

Проблясъци на цветове вляво. Опитах се да видя по-добре. Вратът ми вибрираше от болка, която пронизваше и гръбнака ми, сякаш ме разрязваха с нож.

Кажи нещо за проклетия микрофон.

Езикът ми бе омекнал и станал безполезен.

Напрегнах се още малко, за да видя какво представлява цветът вляво.