Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 212
Джонатан Келерман
— Всичко е наред — успокои го той. — Ще се погрижим за теб. Вече пристигнахме.
Лицето на Стърджис отново се изкриви от болка. Беше се изпънал на седалката и се свличаше надолу.
До „Сийдър“ оставаха няколко километра.
Не умирай тук, човече. Нека поне да стигнем дотам.
Стърджис се умълча, но изглеждаше по-зле. Дишаше ли още? Да му направи ли изкуствено дишане? Не, разбира се, не. В болницата имаше толкова много лекари…
— Пристигнахме. Дръж се, човече — каза Боудри и спря на паркинга.
Остави двигателя на колата да работи, хукна към рецепцията и изкрещя на сънливия служител, че полицай се нуждае от помощ.
„Сийдър“ беше пълна с болни възрастни хора и пострадали от инциденти. Преди служителят да отговори, Боудри се завтече покрай тях и сграбчи първите хора в бели престилки, които видя — медицинска сестра и лекарка — и тримата се завтекоха към форда.
— Къде е? — попита червенокосата лекарка, която не изглеждаше на повече от шестнайсет години, но на табелката на ревера й пишеше „С. Голдин, интернист“.
— Тук — отговори Боудри и отвори вратата на колата.
Вътре нямаше никого.
Първата му мисъл бе, че Стърджис е получил нов пристъп, отворил е някак вратата, паднал е и е изпълзял някъде да умре… Той обиколи форда и надникна отдолу.
— Къде е? — повтори лекарката. Изражението й вече беше скептично.
Двете с медицинската сестра се вторачиха в Боудри.
Питаха се какво му има.
Той хукна из паркинга, огледа всяко превозно средство и провери отдолу, като изцапа униформата си, а ризата му се намокри от пот.
Върна се и Голдин отново попита:
— Къде е човекът? Какво става тук?
Боудри дишаше тежко. Гърдите го заболяха.
Запази хладнокръвие, не показвай паника.
— Уместен въпрос — каза той.
Толкова за съветите на семейството. Шофирането наистина беше лош късмет.
58.
Наскоро пенсиониралият се капитан от полицията Юджин Брукър, който бе напълнял с петнайсет килограма и страдаше от лека форма на диабет, без да е зависим от инсулина, вървеше нагоре по хълма.
Старецът и планината. Каква картинка! Когато дъщерите му го питаха как е със здравето, той винаги отговаряше: „Чувствам се като момче“.
Но тази вечер сложи край на лъжата му.
Изненадващото обаждане на Дани, който говореше два пъти по-бързо от обикновено, бе завършило с думите: „Вероятно няма да е нищо особено. Направи каквото можеш, Джийн, но не се излагай на опасност“.
Дани бе вмъкнал телефон в тоалетната на консулството. Защо неговите хора постъпваха така с Дани?
Джийн бавно крачеше по Лирик, криейки се в сенките. Бе оставил колата си долу, на Аполо, и бе взел единствените две оръжия, които му бяха под ръка — стар служебен револвер и деветмилиметров пистолет. По навик почистваше и смазваше револвера, а пистолета държеше в нощното си шкафче. Нямаше пушка, защото и трите вече бяха опаковани в багажа и бяха за пъдпъдъци, не за хора. Имаше и още една причина — пушките биеха на очи.
Нагоре, нагоре, нагоре… Той положи усилия да диша бавно. Откога не беше вършил истинска полицейска работа? Не искаше дори да мисли за това.