Читать «Необходими жертви» онлайн - страница 14

— Дана, извинявай, че те безпокоя толкова късно. Исках да се обадя по-рано, но бях зает. Как мина изследването? Наред ли е всичко?

— Взеха ми проба. — Гласът й заглъхна. — Резултатът ще излезе утре.

— Не те чувам.

— Утре.

Джеймс влезе в тъмния хол в задната част на къщата.

— Добре. Остава ли уговорката за обяд? Дана?

— Утре.

— Ще ти се обадя в кантората или ти ми се обади. Не искам да те безпокоя.

Тя не отговори. Светлината от задната веранда проникваше през плъзгащата се врата към вътрешното дворче. Всичко изглеждаше черно–бяло като в стар филм.

— Дана, ти ли ще ми се обадиш този път?

— Аз ще ти се обадя — почти шепнешком отвърна тя.

— Извинявай за късното обаждане. Обичам те, Дана.

— И аз те обичам, Джеймс.

Той затвори и заопипва в тъмното, за да включи настолната лампа. Проехтя гръм и дъждът затропа по покрива. Той дръпна шнура и бледата светлина обля стаята, но помещението беше неузнаваемо — имаше разместени мебели, книги по пода, възглавничките на дивана се търкаляха отстрани. Зад него дъските изскърцаха. Джеймс се обърна и видя непознат човек с бледо лице и дълга коса.

— Кой…

Нещо го удари през лицето, прониза го остра болка. Той се извъртя, капки кръв опръскаха африканските маски, закачени на стената, наблюдаващи сцената като свидетели с празни очи. Джеймс се спъна в дивана и се отпусна на колене. Втори удар го повали по очи, главата му се удари в дъските. Навън небето като че ли се продъни и дъждът се изля върху стъклата, а с него и пороят от удари върху скованото му тяло.

6.

Всичко вървеше добре. Мамка му, вървеше отлично. Чувстваше се като при надбягване, усещаше възбудата, тялото й се движеше без усилие, в ритъм. Думите уверено излизаха от устата й. Слушателите й, насядали около голямата маса, я гледаха съсредоточено. Много от тях си водеха записки и никой не посягаше към сладките и ароматното кафе. Нямаше друг такъв случай. Съдружниците в кантората ненавиждаха досадните семинари, защото за това време не можеха да измъкват пари от клиентите си. Това бе загубено време, мъртъв период, който нямаше да се отчете при изчисляването на годишните им премии и компенсации.

Марвин Крокет се беше настанил на председателското място зад масата, до него седеше Дон Бърнсайд, президент на „Коругейт Индъстрис“. Той се усмихваше и съсредоточено гледаше Дана. Беше хубав мъж с прошарена коса на слепоочията и спортна фигура. Специално се бе представил на Дана преди презентацията. Тя се извини под претекст, че иска да си налее чаша вода, и точно както очакваше, той измисли друг повод да продължат разговора. По блясъка в очите му, лукавата му усмивка и начина, по който задържа ръката й, си личеше, че я харесва. Дана добре играеше ролята си. Усмихваше се любезно, но се държеше резервирано. Сега го запленяваше с интелекта си. Крокет щеше да я покани на обяд, да похвали способностите й и да добави нов клиент към значителния си контингент. Само това го интересуваше. След няколко часа щеше да забрави всичко.