Читать «Последният патриот» онлайн - страница 71

— Разбирам, сър — каза Каролин. После поклати глава и се засмя. — Този, който е позволил на оперативен агент като Скот Харват да си отиде, трябва да е пълен глупак, нали?

— Ако професор Никълс се обади — отвърна президентът, — със сигурност ще му предам предупреждението ти.

Ленард схвана, че това е знак за края на аудиенцията и се изправи.

— Трябва да има някакъв начин да предупредим и Харват. Той трябва да знае какво става. Не може ли някой да се свърже с него?

— Ако се сетя за някой, ще го предупредим — обеща Рътлидж и й подаде ръка. — Благодаря за посещението.

Ленард прие ръкостискането на президента и протегна другата си ръка, за да вземе дигиталния фотоапарат.

— Мога ли да го задържа за известно време? — попита той, изпращайки я до вратата.

— Разбира се.

Веднага след като Ленард си отиде, президентът Джек Рътлидж се отправи към бюрото си и вдигна телефона.

Глава 37

И двамата мъже, които Намир Ауад беше извикал в кабинета си, бяха високи най-малко метър и деветдесет и тежаха доста над сто килограма.

Имаха смолисто черни коси и къси бради. Тъмните им очи бяха остри и бдителни. Единият беше с дълъг извит нос, който приличаше на човка на лешояд, а носът на другия, очевидно чупен много пъти, беше безформен.

Ауад ги изкомандва на френски. Голямата птица, както Харват кръсти човека с дългия нос, постави подноса с чай на бюрото на управителя на джамията и им наля от вдигащата пара и ухаеща на мента течност. В огромните му ръце каната приличаше на детска играчка.

Другият стоеше неподвижен до вратата и ги наблюдаваше внимателно. Беше скръстил ръце върху слабините си като футболист, който се кани да отбие дузпа. Той не изпускаше Харват от поглед. На моменти, по време на паузите в разговора, Харват си мислеше, че ако понапрегне слуха си, ще чуе как въздухът влиза и излиза със свирене през деформираните му носни кухини.

Клиши су Боа беше бандитски квартал и Харват не можеше да не се запита с какво друго се занимава управителят на джамията Намир Ауад, освен че посредничи при продажбата на откраднатото първо издание на „Дон Кихот“.

Докато водеха с Ауад салонен разговор и пиеха чая си, Харват съзнателно говореше с недомлъвки. Набързо си беше създал нова самоличност и последното, което му трябваше, беше да се издъни, като изтърси някоя глупост по тема, по която се предполагаше, че е експерт.

По традиция с чая Ауад демонстрираше своята добронамереност. Ако му беше отказал, щеше да го обиди. Важното беше човекът да се чувства спокоен.

За щастие, Ауад беше футболен запалянко, а Харват следеше мачовете достатъчно редовно, за да разговаря по темата, докато не приключат с чая.

След като Голямата птица вдигна подноса, Харват взе куфарчето си и го постави на бюрото.

— Да започваме ли? — попита той като го отключи и започна да вади отвътре нещата, които щеше да се престори, че използва, за да установи автентичността на „Дон Кихот“.

— Разбира се — каза управителят на джамията и кимна към един от хората си.

Човекът със свирещите ноздри отиде до металната кантонерка, изтегли едно дълго чекмедже и извади оттам очукано дървено сандъче с големината на портативна пишеща машина. Приближи се към бюрото и го подаде на Ауад, който му благодари и му каза да изчака отвън с Голямата птица.