Читать «Сплавта на закона» онлайн - страница 2

Високата до кръста ограда беше паянтова, дъските — посивели от времето, овързани с оръфани въжета. Миришеше на старост. Дори червеите се бяха отказали много отдавна от това дърво.

Уакс надзърна над изпочупените дъски и огледа безлюдното градче. Породените от аломантията му синкави линии трепкаха във въздуха, проточили се от гърдите му към близките източници на метал. Така става, когато гориш стомана — тя позволява да разкриваш източниците на метал и ако пожелаеш — да се Тласкаш от тях. Тежестта на тялото му срещу тази на избрания метален предмет. Ако се окаже по-тежък от него, тялото му ще политне назад. Ако той е по-тежкият, ще отмести предмета.

Но сега той не Тласкаше. Наблюдаваше линиите, за да провери дали някой от източниците се мести. Засега никой. Клинове, прикрепящи стени, смачкани метални гилзи в прахоляка, подкови, паднали от копитата на коне — всичко това бе неподвижно като старата ръчна помпа, забита в земята вдясно от него.

Продължи да се озърта. Разпалената стомана в стомаха му приятно пламтеше. За всеки случай Уакс внимателно Тласна навън от себе си във всички посоки. Трик, който бе измислил преди няколко години — не Тласкаше някой конкретен предмет, а създаваше около себе си нещо като защитна сфера. Всеки метал, носещ се към него, щеше да бъде отклонен едва забележимо встрани.

Даваше си сметка, че тази защита не е идеална и че въпреки нея може да пострада. Но пък щеше да затрудни евентуалния нападател поне малко. Ако не друго, изстреляните куршуми щяха да се отклонят от целта.

Защитната сфера му бе спасявала живота на няколко пъти. Дори не разбираше как точно го прави — за него аломантията най-често бе съвсем инстинктивен процес. По някакъв начин дори успяваше да изключи от Тласъка метала, който носеше, и никога не Тласкаше оръжието в ръцете си.

Продължи да се прокрадва покрай оградата, без да изпуска от поглед металните линии, за да не би някой да го проследи. Някога Фелтрел, изглежда, се беше водил проспериращо градче. Преди двайсетина години обаче. Когато наблизо се заселил един клан колоси. И нещата тръгнали на зле.

Днес мъртвият град изглеждаше съвсем пуст, но Уакс знаеше, че това е само привидно. Бе дошъл тук, за да открие един психопат. И вероятно не беше единственият.

Хвана се за горния край на оградата и я прескочи, обувките му изтупкаха приглушено върху глинестата почва. Приведе се и се затича приклекнал към близката изоставена ковачница. Дрехите му, инак с хубава кройка, бяха покрити с прахоляк — носеше сако от фин плат, шалче на шията, на маншетите на бялата му риза блестяха скъпи копчета. Изглеждаше някак странно в тази обстановка — сякаш се готвеше да ходи на бал в Елъндел, а не да се промъква по улиците на безлюден град сред Дивите земи, преследвайки маниакален убиец. Като последен щрих към тоалета — и за да се пази от слънцето — носеше бомбе.

Чу шум — някой бе стъпил върху дъска от другата страна на улицата и тя изскърца. Шумът бе толкова слаб, че едва не го пропусна. Реагира мигновено, разпали стоманата, която тлееше в стомаха му, и се Тласна от пироните в стената на ковачницата в мига, когато във въздуха отекна сухият пукот на изстрел.