Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 28

Вин отстъпи назад. Разбираше ли Келсайър какво е сторил? Беше разпалил вярата на скаа към себе си, а после бе умрял мъченически, за да раздуха гнева им срещу Последната империя. Какво бе смятал, че ще постигне по този начин? Дали изобщо бе предугаждал появата на Църквата на Оцелелия — знаел ли беше, че самият той ще измести от божественото място лорд Владетеля?

Проблемът беше, че Келсайър не бе оставил на последователите си верую. Едничката му цел беше да свали лорд Владетеля, донякъде да получи възмездие, донякъде да осигури наследство и — поне Вин се надяваше — да освободи скаа.

Но сега накъде? Тези хора чувстваха същото, което и тя. Изоставени на произвола, без пътеводна светлина.

Вин не можеше да бъде тази светлина.

— Аз не съм Келсайър — заяви тя и отстъпи още една крачка.

— Знаем — отвърна мъжът. — Ти си неговата наследничка. Той си отиде, но сега ти си Оцеляла.

— Моля ви. — Една жена пристъпи напред и протегна детето си към Вин. — Лейди Наследнице. Ако ръката, която порази лорд Владетеля, докосне детето ми…

Вин понечи да отстъпи, но откри, че зад нея са се събрали още хора. Жената се приближи още и Вин бе принудена да вдигне разтреперана ръка към челото на детето.

— Благодаря, лейди Наследнице. — Жената се поклони.

— Вие ще ни опазите, нали, лейди Наследнице? — попита един млад мъж: не по-възрастен от Елънд, с изцапано със сажди лице и открит поглед. — Жреците казаха, че ще спрете армията, дето е пред вратите, че няма да допуснете да влязат в града.

Това вече беше прекалено. Вин изломоти нещо, обърна се и си проправи път през тълпата. За щастие вярващите не я последваха.

Когато отново забави крачка, дишаше тежко, но не от изтощение. Влезе в една тясна уличка между две работилници и спря. През целия си живот се бе старала да е незабележима, потайна. Промяната не й понасяше.

Какво очакваха от нея тези хора? Наистина ли вярваха, че може сама да спре цяла армия? Това беше урок, който бе научила още в началото на обучението си — Мъглородните не са неуязвими. Би могла да убие един — десет щяха да я затруднят. Но цяла армия…

Направи опит да се овладее и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После отново излезе на улицата. Беше съвсем близо до целта си — малка шатра, откъм която долиташе лай и скимтене.

Търговецът, който се навърташе край клетките и огражденията, беше мърляв, с рунтава коса само от едната страна на главата. Дясната. Вин поспря и го погледна, опита се да определи дали странната прическа се дължи на заболяване или рана, или е плод на собствените му предпочитания.

Щом я забеляза, мъжът се оживи, изтупа се от прахоляка и се приближи усмихнато. Държеше се сякаш нито е чувал, нито го е грижа за армията отвън.

— Ах, млада госпожице — поде той. — Кутренце ли искате? Имам няколко сладки калпазанчета, които не може да не ви харесат. Ето, нека ви покажа. Ще се съгласите, че не сте виждали по-мили създанийца.

Докато мъжът се навеждаше да улови едно кутре, Вин скръсти ръце и каза:

— Всъщност търся овчарка.

Търговецът вдигна глава.

— Овчарка, госпожице? Туй не е куче за момиче кат’ вас. Зли и лоши създания. Нека ви предложа едно пухче. Много мило куче, че и умно.