Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 22

Елънд поклати глава.

— Хам, родството ни не би го спряло. Повярвай ми.

— Той ти е баща — рече Хам невярващо.

— Такива неща нямат значение за Страф. Не е пратил убийци, защото не смята, че си заслужавам. Ако издържим достатъчно дълго, ще прати.

Хам поклати глава.

— Чувал съм за синове, убили бащите си, за да им заемат мястото… но бащи да убиват синовете си… Що за човек е този Страф? Мислиш ли, че…

— Хам? — прекъсна го Елънд.

— Да?

— Знаеш, че нямам нищо против разговорите, но точно сега не ми е до философстване.

— Уф, да де. — Хам се усмихна уморено и се приготви да си върви. — И без това трябва да се връщам при Мардра.

Елънд кимна, разтърка чело и отново взе перото.

— Събери групата. Трябва да организираме съюзниците си, Хам. Ако не измислим скоро нещо гениално, това кралство е обречено.

Хам го погледна през рамо и се усмихна.

— Не се отчайвай, Ел.

— В Събора цари хаос, половин дузина тукашни господари се готови да ме нападнат с армиите си, не минава месец, без някой да ми прати убийци, а жената, която обичам, ме побърква.

Вин изсумтя, за да покаже, че е чула последното много добре.

— И само толкоз? — попита Хам. — Виждаш ли, казах ти, че положението не е чак толкова лошо. Представи си какво щеше да е, ако срещу нас имаше безсмъртен бог с всемогъщите си свещенослужители?

Елънд помисли малко и неволно се засмя.

— Лека нощ, Хам. — И пак се наведе над писалището.

— Лека нощ, ваше величество.

4.

Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.

По тялото не се виждаха рани. Все още лежеше, където беше паднало — селяните се страхуваха да го отнесат. Ръцете и краката му бяха извити по неестествен начин, пръстта наоколо бе разровена от предсмъртните конвулсии.

Сейзед се наведе и прокара пръсти по една от браздите. Макар почвата тук, в Източната област, да съдържаше много повече глина, отколкото тази на север, все още беше по-скоро черна, отколкото кафява. Дори по тези места, далече на юг, се случваха саждопади. Почва без пепел, чиста и богата на хумус, беше рядкост, която можеха да си позволят само благородническите градини с техните красиви растения. Останалата част от света трябваше да се задоволи с необогатена почва.

— Та казвате, че е бил сам, когато умрял? — попита Сейзед неколцината селяни.

Един мъж със суха като пергамент кожа кимна.

— Нали това рекох, господарю терисец. Беше тук и никой нямаше наблизо. Изведнъж застина, изпъна се, после тупна и малко се побъхти на земята. А след това… спря да мърда.

Сейзед се наведе над трупа и огледа сгърчените мускули и застиналото в болезнена гримаса лице. Носеше си медицинския медноем — малка гривна, пристегната над предмишницата му — и сега се пресегна мислено към него и изтегли книгите, които бе съхранил там. Да, имаше много болести, които убиваха със спазми и агония. Но те рядко поразяваха човек с такава бързина, макар че и това се случваше. Ако не бяха останалите обстоятелства, Сейзед нямаше да обърне внимание на случая.