Читать «Легион: На една ръка разстояние» онлайн - страница 2

— Като какви например?

— Всякакви. Зависи от проблема.

— Крие нещо — намеси се Айви, все още скръстила ръце. — Казвам ти, Стив. Иска нещо.

— С всички е така — отвърнах.

— Какво? — намръщи се Силвия, докато келнерът с платнена салфетка, преметната през ръката, отсервираше чиниите ни.

— Нищо — отговорих аз.

Силвия се размърда на стола, после отпи още веднъж от чашата си.

— Говореше на тях, нали?

— Значи все пак си осведомена за това.

— Добре е да внимава човек. Има какви ли не психопати на света.

— Уверявам те, че всичко е под контрол. Виждам неща, но съм напълно наясно кое е истинско и кое — не.

— Внимавай, Стивън — предупреди ме Тобиас. — Навлизаш в опасна територия като за първа среща. Защо не обсъдите архитектурата вместо това?

Улових се, че почуквам с вилицата в ръба на чинията, и спрях.

— Тази сграда е проектирана от Рентън Макей — продължи Тобиас с типичния си тих, успокояващ тон. — Забележи колко отворено е помещението — подвижни елементи и геометрични шарки, които се разгръщат нагоре. Могат да преподреждат интериора всяка година, като по този начин го превръщат в заведение, което е наполовина ресторант и наполовина — инсталационно изкуство.

— Особеностите на психологията ми не са толкова вълнуващи — казах аз. — За разлика от тази сграда. Знаеше ли, че е проектирана от Рентън Макей? Който…

— Значи ти се явяват някакви неща — прекъсна ме Силвия. — Като видения?

Въздъхнах.

— Нищо толкова грандиозно. Виждам хора, които всъщност ги няма.

— Като главния герой — намеси се тя. — От онзи филм.

— Да. Нещо такова. Само че той беше луд, а аз не съм.

— О, да — обади се Айви. — Страхотен начин да я предразположиш — да ѝ обясниш надълго и нашироко как изобщо не си луд.

— Ти не си ли терапевт? — сопнах ѝ се. — По-малко саркастични изказвания, ако обичаш.

Доста трудна задача като за Айви. Сарказмът ѝ беше като майчин език — макар че владееше свободно и „горчиво разочарование“ и „небрежно снизхождение“. Но беше и добър приятел. Е — въображаем приятел.

Просто се настройваше враждебно, когато около мен се появеше нова жена. Поне откакто Сандра ни изостави.

Силвия се бе втренчила в мен със сковано изражение. Чак сега осъзнах, че съм се обърнал към Айви на глас. Когато забеляза, че я гледам, тя разцъфна в усмивка, фалшива като червена боя за коса номер 6. Вътрешно трепнах от неудобство. Въпреки твърденията на Айви, тя беше доста привлекателна — и въпреки че животът ми бе изпълнен с доста оживление, често ме мъчеше самота.

— Значи… — започна Силвия и замлъкна. Пристигнаха ордьоврите — изискани рулца от марулеви листа за нея и непретенциозно ястие с пилешко за мен. — Значи току-що говореше на един от тях, така ли? От въображаемите хора?

Явно смяташе, че въпросът ѝ е проява на учтивост. Вероятно в книгите по етикеция за млади дами имаше глава, посветена на правилния начин да водиш разговор за психическите болести на кавалера си.

— Да — отговорих. — Това беше една от тях. Айви.

— Тоест… дама?

— Жена — поправих я аз. — Като дама се държи само понякога.