Читать «Отровителят от Птах» онлайн - страница 25

Амеротке го взе, разгъна го и отиде с него към западната страна на библиотеката, за да улови избледняващата светлина, процеждаща се през единствения прозорец. Седна на една варовикова скамейка и започна съсредоточено да проучва старателно изрисуваните йероглифи. Това беше просто извадка и все пак, докато я четеше, го обхвана дълбок и смразяващ страх и го завладяха мрачни предчувствия. Беше си имал работа със злокобни магьосници, майстори на тайни прахове, отвари, церове и отрови, истински властелини на мрака. Тива гъмжеше от аптекари, доктори, врачове, лечители, чародеи и хитреци, които срещу скромно заплащане биха приготвили най-смъртоносна отрова. Имаше дори гилдия на отровителите — професионални убийци, но това… Амеротке продължи внимателно да изучава откъса. Той съдържаше най-подробни описания на конкретни отрови и на начините за приготовлението им, отвари и съставки, за които никога преди не бе чувал: редки минерали, добивани от скали и кристали; растения и билки, които не вирееха покрай Нил; сокове и есенции от определени змии и насекоми, които се въдеха само в най-дълбоката и непроходима джунгла отвъд праговете, на стотици мили на юг. Събирането, дестилацията, приготвянето, симптомите и ефектът на тези отрови бе щателно описан, по начин, твърде подобен на архитектурните обяснения за кирпичени постройки или ли за строеж на къща, да речем.

Амеротке се сепна от някакъв звук. Погледна напред, заслонявайки очи с ръка срещу пряката светлина.

— Какво?! — той се изправи и в този момент си даде сметка колко студена е станала вечерта.

— Господарю, съжалявам! — в сенките пристъпи Минакт, а библиотекарят се влачеше по петите му. — Господарят Ени каза, че може да поискате да проверите Параклиса на Детето-бог, в който тримата писари бяха изолирани преди церемонията.

— Да, да — Амеротке погледна към небето.

Медночервените нишки се бяха разширили и се смесваха с белите валма на облаците. Той изложи шия на насладата от полъхването на вечерния ветрец, после подаде папируса на библиотекаря, благодари му и тръгна след Минакт през храмовия парк. Минаха през колонади, покрай които се мотаеха и клюкарстваха слуги; край параклиси, статуи и градини, над които хвърляха сянка чинари, смокини и терпентинови дървета. Върбите също бяха в изобилие, истинска каскада от зеленина, сякаш дърветата се бяха навели да пийнат от проблясващата водица в каналите, които захранваха басейните, фонтаните и миниатюрните езерца на храма. В сянката на тези дървета се издигаха конусообразни пчелни кошери и елегантни слънчеви павилиони, където съхраняваха напитки за онези, които потърсеха подслон.

В началото вървяха мълчаливо, а Минакт се държеше като човек, който изпитва истинско страхопочитание и благоговение пред Негово превъзходителство върховния съдия. Амеротке се усмихна вътрешно, тъй като вродената словоохотливост на главния писар избиваше под повърхността и не можеше да не вземе връх. Скоро той започна да бъбри за храмовите дела.