Читать «Отровителят от Птах» онлайн - страница 141

— Не, вие ми го разкажете.

— Началникът Надиф ме арестува, насочен към скривалището ми от Хутепа. Бях изправен пред храмовите власти. Позовах се на статута си на жрец и признах престъпленията си. От момента, в който ми сложиха веригите, реших твърдо, че ще избягам!

— А вие имахте ли — запита го Амеротке, — някакви подозрения за това кой би могъл да е Рекхет?

— Не, господарю съдия, не, нито тогава, нито сега, с изключение на един момент — той въздъхна, — когато бях в затворническия оазис и срещнах убийци. Чух един от тях да се шегува, че убивал от чиста любов към убийството. Бях убеден, че Рекхет прилича на него.

Амеротке кимна. Герх бе казала нещо подобно.

— Със сигурност — Амеротке внимателно претегляше думите си, — ако Усербати е говорил с Ени, организирал е вечеря за колегите си, огласил е публично подозренията си, той или някои други би трябвало да имат твърди доказателства за Рекхет?

— Както вече казах, клюки и слухове. Знаете ги храмовите свещеници — Кену сви рамене, — надменни, самомнителни. Усербати бе дори много по-лош. Много горделив човек, главен писар на водите, службата по снабдяването на храма с вода, жаден за повишение, много амбициозен в кариерата си. О, мислил съм много за него — засмя се остро Кену. — Може би е научил нещо, а може и просто да е използвал кризата за своите собствени амбициозни цели, за да се самоизтъкне. Всъщност той не ми каза нищо и дори не намекна за някакви подозрения относно мен. Не знаех нищичко — заключи Кену. — И заради това бях изпратен да гния в затворническия оазис.

— Защо избяга? За да изчистиш името си? — попита Амеротке. — Това от желание за справедливост ли бе, или от жажда за отмъщение?

— И двете, предполагам — отговори Кену. — Преди да ме арестуват, целунах Хутепа за сбогом и й казах да се държи така, сякаш е мой враг. Когато се завърнах в Тива, открих, че усилено е работила за моите интереси. Обясни ми, че е ровила из храмовите архиви, за да открие местоположението на гроба на Хуанека — съответно Ари Сапу.

— Но тя така и не е отишла в Долината на забравата?

— Ходила е, но е открила, че е непроходимо и не може да се стигне до гроба. Беше убедена, че гробницата вече е била отворена и че Книгите на гибелта са били взети, така че каква полза? Тя със сигурност хранеше определени подозрения. Никак не харесваше Мабен, намираше го за високомерен и потаен, но освен него, не назова никакви имена.

— И какво точно се случи в затворническия оазис? — попита Амеротке.

— Там бе адът на земята, огнено преддверие към подземния свят. Там спираш да вярваш в боговете. Там съществува само това, което можеш да видиш, да чуеш, да вкусиш и да пипнеш. Може би, ако знаех предварително що за място е, щях да се боря, да отстоявам невинността си в съда в Тива, но тогава вече бе твърде късно. Останалите обитатели не ме харесваха. Едва бях пристигнал и избухна епидемия от дизентерия. Разбира се, затворническата управа беше много доволна, че може да хвърли вината за това върху мен и моята страховита репутация. Истинската причина за епидемията бяха горчивата вода и развалената храна. Истински вярвах, че съм жив погребан и забравен. Затворническият оазис се посещаваше от пясъчни жители, пустинни скитници, търговци, прекупвачи, калайджии — пазачите ги пускаха. Те носеха разни стоки и храна за продан; понякога водеха и някоя случайна блудница. През последната година настъпи промяна. Първоначално помислих, че има някаква грешка, но когато се сблъсквах с някои от търговците, те тайно ми пъхаха в ръцете малки пакетчета. В един случай стар нож, друг път — манерка за вода, после сандали, дори изпокъсана карта на западните Червени земи. Заключих, че някой се опитва да ми помогне.