Читать «Отровителят от Птах» онлайн - страница 140

— И кой знаеше за това?

— Ени и, струва ми се, неговите двама племенници Мабен и Хинкуи. Други също може да са знаели — Кену се усмихна. — Клюките и слуховете са нещо широко разпространено сред храмовите свещеници.

— Имахте ли някакви подозрения? — попита Амеротке.

— О, подхвърляха се разни имена. Дори споменаха Ипуе. Той бе голям покровител на храма, но пък нали жена му бе изчезнала… — Кену повдигна вежди. — Макар, разбира се, тя да не е изчезвала, нали? Слуховете за трупа й, открит под купчина компост в градината на Ипуе, са плъзнали из цяла Тива.

— Продължавай — настоя Амеротке.

— Вечерта, в която се организира този банкет, бях тръгнал натам, когато получих повикване. Едно момче дотича и ми каза, че в Къщата на здрача, храмовата болница, има стар свещеник, който е болен и иска да ме види. Когато отидох в Къщата на здрача, не намерих подобен пациент. И други неща ме забавиха. Спрях да поговоря с приятели. Отидох да потърся Хутепа. Точно се канех да се присъединя към приятелите си на банкета, когато видях стражите да тичат. Слугите, обезумели от ужас, ми казаха, че Усербати и трима негови приятели са били убити. Направих ужасна грешка: паникьосах се!

— Защо — попита Амеротке, — след като си бил невинен?

— Не мога да отговоря на това, господарю съдия: просто предчувствие за злото? Не, не! Беше много повече от това… Същото казах и на Хутепа. Сякаш някой ме наблюдаваше, сякаш някой беше ходил в стаите ми, макар че първоначално отдавах всичко това на параноята, предизвикана от всички приказки за Рекхет и злодеянията му. Казах на Хутепа, че няма да се върна в стаите си, а ще потърся убежище в града, в изоставена стая над една винарна в квартала на медникарите. Хутепа ме държеше в течение на събитията. Обхвана ме ужас, когато научих какво точно се е случило. Моето предчувствие се бе оказало вярно. Четиримата ми приятели бяха убити от смъртоносна отрова. Меджаите претършували стаите ми и намерили разни отвари и прахове, да не говорим за богатството, за което нищо не знаех. Господарю съдия, имах някакво понятие за отровите, така че вече бях анатемосан. Намериха също и проклятие с името на Усербати, уличаващо мен като негов автор, намериха го в неговата стая, откриха и документи, в които той уж твърдял, че подозира мен. Господарю съдия, какво можех да сторя? Доказателствата уличаваха мен като Рекхет. Освен това бях загрижен и за Хутепа. Казах й, че ако бъда арестуван, тя може да бъде обвинена като съучастник. Знаех това-онова за закона, както и за страха в храма от скандал. Реших да се призная за виновен, да приема доживотна присъда в оазиса, вместо да бъда екзекутиран, защото докато си жив, винаги има надежда. Ако казусът ми беше препратен при вас, господарю съдия, каква присъда бихте издали, въпреки моите възражения и настоявания, че съм невинен? Използвах онези дни, за да се приготвя. Измъкнах се от скривалището си. Отидох до библиотеката и проучих картите на западната пустиня, най-вече местоположението на затворническите оазиси. Освен това казах на Хутепа, че когато й дам сигнал, трябва да отиде и да информира Меджай къде се укривам. Това щеше да я постави извън всяко подозрение. — Той сви рамене. — Останалото ви е известно.