Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 63

— Знаеш ли кому се молиш? — наруши Тийи унеса ми. — Погледни ме в очите, Маху! — понечих да се поклоня, но тя щракна с пръсти. — Човече, гледай в мене.

— Гледам лика ти, Божествена.

— Сигурна съм, че е така — усмихна се кисело тя. — Но тук съвсем не е място за дворцови учтивости и изискани шеги. Хотеп те е насочил към частта на мезаите, но ти не си скрил недоволството си — погледна ме тя внимателно. — Очите ти са подути. Много ли пи снощи?

— Доста, но не достатъчно.

Забуления се разсмя тихичко.

— Хм — прокашля се тя, — при мезаите кожата ти ще изгори до черно от слънцето, жегата ще те ослепи, ще предъвкваш пясък и ще приемаш чашата с мътна вода като милост. Ти, Маху, не си от щастливците. Е, добре, отдъхни си, няма да ходиш там! Пожелах да останеш в дома на сина ми. Божествения ме подкрепя — тя се усмихна на прекомерната ми изненада. — Знам всичко за тебе, Песоглавецо от Юга, родил си се сам и си отраснал в самота, но въпреки всичко показа предаността си. Синът ми е останал жив благодарение на теб, а подкрепата в полза на Собек е достойна за похвала.

— Сънува ли нещо тази нощ? — попита ме иронично Забуления. Седеше между мен и майка си. Приведе се леко встрани и студените му, прилични на щипка на рак пръсти стиснаха лявата ми буза.

— Не.

— Много добре — целуна ме той внимателно точно там, където преди миг ме ощипа. — Чуй ме, Маху: не бива никога да ме лъжеш.

— Баща ти беше войник — продължи господарката Тийи, — и то храбър. А ти ще бъдеш личен телохранител на сина ми: животът и здравето му ще бъдат единствената ти грижа.

— Има ли нещо, което заплашва живота му?

— Добър въпрос! — отзова се тихо Забуления. — Точно така: питай, но отговорите пази за себе си!

— Дали нещо заплашва живота на сина ми? — повтори Тийи бавно. Опипа нервно воала над гъстата си черна коса. Не беше гримирана, ако не се брои лекият пласт кармин по устните. Бе оставила купчинка бижута и скъпоценни камъни на малка масичка. — Всеки, който се е подслонил в сянката на Божествения, е в опасност. А сега да се върнем на първия ми въпрос: кому се молехме?

— На Амон Ра ли?

Тя поклати глава в знак на несъгласие и продължи с глас, снишен почти до шепот:

— Ако имаш предвид Слънцето, Слънчевия диск Атон, то отговорът е „И да, и не“. А по-точно: на онази сила, която издига слънцето и го скрива, която праща хладния бриз, кара пъпката да се разтвори в цвят и размърдва пиленцето в черупката на яйцето.

Останах безучастен. Теологията и словото на боговете не ме интересуваха почти никак. Много по-голямо бе вниманието ми към царицата, тъй като близостта с нея ми предлагаше достатъчно възможности да зърна отново Нефертити.

— Заклеваш ли се? — продължи Тийи. — В името на онази сила, на небето и земята, на огъня и водата, че ще бъдеш винаги верен на сина ми в мир и в бран?

— Да, господарке.

— Добре тогава.

Тя вдигна чашата с вино и я тикна в ръцете ми. После взе парче от посоления хляб, разчупи го на три късчета и подаде по едно на мен и на сина си. Последното сложи в устата си и го сдъвка бавно, без да сваля поглед от мен. Забуления и аз сторихме същото. Хлябът беше съвсем мек, но солта се оказа твърда и горчива: одраска леко гърлото ми, когато преглътнах залъка. Отпих от виното — плътно и силно, гъсто като кръв.