Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 46

— Може би целта на кушитите си ти — подразних го аз.

Хоремхеб ме тупна по бузата и отмина, клатейки глава недоволно.

Най-после стигнахме до района на мините. Цели села бяха сринати до основи — изгорени къщи, осквернени храмове и параклиси, избити жители, непогребани трупове, оглозгани човешки кости, черепи, побити върху колове… В едно село намерихме голям котел, пълен догоре с отрязани човешки крайници. Затворихме мините, оставихме военна сила за защита и продължихме. Хоремхеб ставаше все по-угрижен. Войсковото ни подразделение бавно се топеше, а бяхме точно насред територията на врага. Влизахме в напуснати и обезлюдени села и заварвахме само старите и немощни люде. Рамзес бе в стихията си: подреждаше клетниците в редица, а после с почти невидими движения прерязваше гърлата им едно след друго. Натъквахме се и на бежанци — голи и гладни. Хоремхеб се разпореждаше да ги премазваме с бойните колесници. Единицата на Хор се превърна в острието на египетската войска. И тъй като броят на жертвите ни продължаваше да расте, си спомнях думите на Забуления с цялата им сила, станала вече едва ли не зловеща за мен. Имаше ли изобщо някакъв смисъл всичко това? Бяхме станали мародери, прекосяващи ада: живецът, огънчето в телата на избиваните от нас мъже тутакси се превръщаше в полъх, в малко облаче или в дим, зърнат за миг и безвъзвратно забравен.

В средата на сезона на горещините осигурихме защита на всички мини и отблъснахме кушитите в дълбочина дотолкова, че те се видяха принудени да спрат и да останат на позиция. Направихме приношения на Хор, изгорихме много тамян върху една опалена скала, припявайки монотонна молитва; после впрегнахме конете и се разгърнахме в широка фронтова линия. Тъкмо тогава Забуления проводи пратеник при полковник Пера с настояване да го изчакаме. Пера се подчини, а Хоремхеб нареди на Собек да освободи мястото си в общата ни колесница. Принцът пристигна с познатата си тромава походка, опирайки се на бастуна си, облечен в кожена пола и къса връхна дреха. Не носеше сандали, а главата му бе обръсната заедно с кичура от червеникава коса. Очевидно бе решил да се представи като воин. Качи се до мен и взе поводите.

— Питаш се защо съм тук? — рече тихо. — Защото така трябва, моят Отец го иска.

Бях прогизнал от пот, жаден и изморен.

— Твоят Отец ли? Великолепния?

— Не, Маху. Единственият, който обичам и който изпълва вдишвания от мен въздух… — той уви края на поводите около китките си и погледна встрани, където полковник Пера и Хоремхеб тръгнаха с колесниците си с развети щандарти.

— Победителю Хор! — напевно започна жрецът четец. — Разтвори крилата си над нас. Унищожи своя враг! Нека сърцето ти бъде с нас!

Припевът бе поет от всички, но аз мълчах. Забуления нашепваше съвсем различна молитва към своя Отец, обърнал лице към слънцето. Пред нас се бяха изправили кушитите, групирани в пустинята в три отделни батальона и препречили пътя ни напред. Те също носеха страховити щандарти — дълги пръти с набучените глави на изклани египтяни, а бойните им песни отекваха в равнината. Чувствах по себе си потта, полепващата прах и маранята, носеща се с огромните орляци мухи. Мигом помислих за леля Изития и поисках да е тук, за да страда от мухите заедно с мен. Забуления припяваше нещо тихо под нос. Хоремхеб гореше от желание да поеме напред, а целият ескадрон на Хор бе горд с мястото, което му бе отредено — в центъра на фронтовата линия. Заслонил очи, Пера изглеждаше разтревожен.