Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 206

Царският харем в Града на Атон със своите Царски украшения се разшири, включвайки благороднички от различни части на империята и на онези царства, които даваха израз на своята лоялност, като изпращаха най-представителните и хубави свои принцеси с една-единствена цел: да доставят удоволствия на фараона на Египет. Обаче Нефертити все така силно владееше сърцето на Ехнатон. Или поне за всички изглеждаше така, защото само аз долавях скритото напрежение. Най-вече заради това, че Нефертити така и не успя да го дари със син, за когото той копнееше като за бъдещ преносител на животворящото му семе. Понякога Ехнатон разговаряше с мен насаме, но не за държавни дела или за сигурността на града, а за неща и случки от миналото, когато той беше Забуления и живееше „в пълна святост и чистота“ според думите му. Питах се дали не жадуваше за онези дни. Дали бе против засилващата се мощ и властническите тежнения на Нефертити? Междувременно влиянието на царица Тийи бе намаляло чувствително. След смъртта на Великолепния тя бе изгубила онова излъчване на безмилостна сила и воля, все едно че възкачването на по-малкия й син на престола и построяването на Града на Атон са само продължение на един сън. Подозирам, че тя също предугаждаше надвисналите неприятности. По време на церемонии и шествия напрежението в царската двойка понякога ставаше очевидно, сякаш господарят ми искаше да бъде сам пред Атон, неспособен и нежелаещ да споделя с никого божествения си статут.

— Никога — говореше ми той — не съм се кланял на друг бог, не съм танцувал, пял и оглупявал пред фалшиви идоли, подобни на този на Мин в Ахмин…

Тези настроения идваха и отминаваха. Изпадаше в състояние на унес, което явно се дължеше на илачите на Нефертити. Друг път, когато ме призоваваше в спалнята си или в градината, седеше небръснат, затворен в себе си и с много уморен вид, сякаш бе махмурлия. Веднъж го чаках в приемната и дочух звуци на разгорещен спор откъм царската спалня — съпрузите се караха за предстоящата церемония в Слънчевия олтар. Веднъж бях повикан в царската резиденция, където Ехнатон ме заговори с уморен и отнесен тон:

— Чаках достатъчно дълго, Маху. Какво докладва твоят шпионин в Ахмин?

— Ваше величество — отвърнах сепнат. — Какъв шпионин? За какво става дума?

— Знаеш много добре — изгледа ме заплашително той. Чак тогава видях, че има нездрав вид на лицето, очите му приличаха на черни кладенци. След миг той тръсна глава и смотолеви: — Прощавай, Павиане, нещо се обърках… — и ме отпрати бързо.