Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 9

Животопис — така беше нарекла учителката това домашно задание, в което всеки трябваше да пише за самия себе си. Да разкаже, каквото поиска: за родословното си дърво, за места, на които е живял, за ваканционни пътувания и хубави спомени.

За важните неща, които са му се случили.

Конър прехвърли раницата на другото си рамо. Сещаше се за едно-две важни неща от собствения си живот. За нито едно от тях не искаше да пише. Баща му ги напуска. Котката излиза на разходка един ден и не се връща повече.

Онзи следобед, в който майка му му каза, че трябва да проведат един малък разговор.

Конър се намръщи и продължи да крачи.

Тогава си спомни и деня преди разговора. Майка му го заведе в любимия му индийски ресторант и го остави да яде толкова къри, колкото му душа иска. А после се разсмя, каза: „Защо не, мътните да го вземат?“ и поръча и за себе си две порции. Започнаха да пръцкат още преди да стигнат до колата. Докато пътуваха към къщи, не можеха да кажат и думица — толкова силно се смееха и пръцкаха.

Конър се усмихна на спомена. Защото всъщност, когато излязоха от ресторанта, не се прибраха направо вкъщи, макар че на следващия ден Конър беше на училище. Онази вечер беше изненада и след вечерята отидоха на кино и гледаха един филм, който Конър беше гледал вече четири пъти, а майка му намираше за ужасно противен. Въпреки това седнаха в киносалона, не спряха да се кикотят през цялото време и погълнаха кофи пуканки и кока-кола.

Конър не беше глупав. Когато на следващия ден проведоха „малкия разговор“, той разбра какво беше сторила майка му предната вечер и защо го беше сторила. Осъзнаването обаче не можеше да изличи спомена за това колко весело им беше. Колко силно се бяха смели. Как всичко им се беше струвало възможно. Как, ако точно в онзи момент им се беше случило нещо много хубаво, те нямаше да се изненадат, защото щяха да знаят, че така и трябва да бъде.

Но и за този спомен Конър нямаше намерение да пише.

— Ей! — момчето направо изстена при звука на гласа, който го викаше. — Ей, Конър, чакай!

Лили.

— Ей! — повтори тя, настигна го тичешком, изпревари го и застана точно на пътя му, така че Конър трябваше да спре, за да не се блъсне в нея. Лили едва си поемаше дъх, а на лицето ѝ още беше изписана тазсутрешната ярост. — Защо постъпи така днес? — попита.

— Остави ме на мира — отвърна Конър, бутна я леко и я отмина.

— Защо не каза истината на госпожица Куон? — притисна го Лили и тръгна подире му. — Защо позволи да си навлека неприятности?

— А ти защо си вреш носа в неща, които не са твоя работа?

— Опитвах се да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти — отвърна Конър. — Справях се отлично и сам.

— Изобщо не се справяше! — сряза го Лили. — Течеше ти кръв.

— Това не е твоя работа — сопна се Конър и ускори крачка.

— Наказаха ме да стоя след часовете цяла седмица — оплака се Лили. — И написаха бележка до нашите.

— Това не е мой проблем.

— Да, но вината за него е твоя.

Конър рязко спря и се извъртя към момичето. Видът му беше толкова гневен, че Лили стреснато отстъпи, сякаш се уплаши.