Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 11

Вечерта се беше точила смъртоносно бавно. Притоплянето на замразената лазаня беше уморило майка му така, че тя заспа пет минути след началото на „Ийстендърс“. Конър не харесваше този сериал, но майка му го гледаше редовно и той старателно записа епизода, след това зави внимателно майка си с юргана и отиде да измие чиниите.

Мобилният телефон на майка му звънна веднъж, но тя не се събуди. Конър видя, че се обаждаше майката на Лили, и остави гласовата поща да си свърши работата. Написа си домашните на кухненската маса, като спря в момента, в който стигна до задачата по „животопис“ на госпожа Марл. После се качи в стаята си, порови се малко в Интернет, изми си зъбите и си легна. Едва беше изгасил лампата, когато майка му много виновно — и все така много уморено — влезе, за да го целуне за лека нощ.

Няколко минути по-късно Конър я чу как повръща в банята.

— Да дойда ли да ти помогна? — извика ѝ, без да става от леглото.

— Не, мили — извика в отговор майка му със слабия си глас. — Свикнала съм вече.

Точно това беше страшното. Конър също беше свикнал. Просто вторият и третият ден след началото на лечението винаги бяха най-лошите дни, дните, в които тя се чувстваше най-уморена, когато повръщаше най-много. Това беше започнало да им се струва нормално.

След малко повръщането спря. Конър чу щракването на ключа на лампата в банята, след това затварянето на вратата на майчината му спалня.

Оттогава бяха минали два часа. Два часа, през които той лежеше неподвижно и чакаше.

Какво чакаше?

Часовникът на шкафчето показваше 12:05. После цифрите се смениха — 12:06. Конър вдигна поглед към прозореца, здраво затворен тази вечер, макар че нощта отново беше топла. Часовникът примигна и показа 12:07.

Конър стана, отиде до прозореца и погледна навън.

Чудовището стоеше в средата на задния двор и го гледаше право в очите.

— Отвори — каза чудовището и гласът му прозвуча толкова ясно, сякаш крилата на прозореца не го отделяха от момчето. — Искам да говоря с теб.

— Да, бе — отвърна Конър полугласно. — Щото чудовищата само това искат. Да си говорим.

Чудовището се усмихна. Кошмарна гледка.

— Ако се наложи да вляза при теб със сила — рече то, — с радост ще го сторя.

После вдигна възлестия си дървен юмрук, готово да го забие в прозореца на стаята на Конър.

— Не! — каза Конър. — Не искам да будиш мама.

— Тогава излез тук навън — изрече чудовището и дори вътре в стаята ноздрите на Конър се изпълниха с мириса на влажна пръст, на дървесина и мъзга.

— Какво искаш от мен? — попита момчето.

Чудовището притисна лице до прозореца.

— Въпросът не е какво искам аз от теб, Конър О’Мали — рече то. — Въпросът е какво искаш ти от мен.

— Аз не искам нищо от теб — отговори Конър.

— Още не — каза чудовището. — Но ще поискаш.

— Това е само сън — каза си Конър, когато, застанал в задния двор, вдигна очи нагоре към чудовищния силует, очертан на лунното небе. Момчето скръсти ръце и ги притисна плътно до гърдите си, но не от студ, а защото не можеше да повярва, че действително беше слязъл на пръсти по стълбите, беше отключил задната врата и беше излязъл навън посред нощ.