Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 51

В трапезарията вече цареше пълна тишина, а Конър и чудовището вървяха решително към Хари.

Хари, който все още не се беше обърнал да погледне Конър.

Конър го настигна, сграбчи го за рамото и го завъртя към себе си. Хари се престори, че не вижда какво го е дръпнало, вторачи се обвинително в Съли, сякаш Съли беше виновникът.

— Я стига си се блъскал — рече Хари на Съли и отново пое към вратата.

Обръщайки гръб на Конър.

— И тогава, един ден невидимият мъж взе решение и са каза така — рече чудовището, а гласът му звънтеше в ушите на Конър, — „Аз ще ги накарам да ме видят“.

— Как? — попита Конър, дишайки тежко. Той така и още не се беше обърнал да види чудовището, застанало до рамото му, не се интересуваше как реагират на гигантското същество останалите в трапезарията, макар и да долавяше нервния шепот на другите деца и странното тревожно предчувствие, което струеше от тях. — Какво направи невидимият мъж?

Конър чувстваше чудовището плътно зад гърба си. Без да гледа, разбра, че то коленичи, доближи лице до ухото му и зашепна тихо, зашепна и заразказва останалата част от историята.

— Повика — каза чудовището, — едно чудовище.

И чудовището протегна грамадната си чудовищна ръка край Конър и блъсна Хари на пода.

Хари залитна и се изтърколи под масите, подноси се разхвърчаха, чуха се писъци. Антън и Съли застинаха ужасени, местейки поглед от падналия Хари обратно към Конър.

— Очите им срещнаха неговите и лицата им се измениха от страх. Конър пристъпи напред, подмина ги, чувствайки как фигурата на чудовището се извисява зад гърба му.

Антън и Съли се обърнаха и побягнаха.

— На какво си играеш, О’Мали? — попита Хари и се надигна от пода, притиснал с ръка челото си, където се беше ударил при падането. После свали ръка от лицето си и наоколо се разнесоха викове, когато другите видяха кръвта, потекла от удареното място.

Конър продължи безмълвно напред, децата панически се препъваха и се дърпаха от пътя му. Чудовището вървеше след него, крачките му съвпадаха с тези на момчето.

— Не ме виждаш, а? — изкрещя Конър, без да спира. — Не ме ли виждаш?

— Не, О’Мали! — кресна и Хари, без да отстъпва. — Не, не те виждам! Никой тук не те вижда!

Конър спря и бавно се огледа. Всички в трапезарията бяха замръзнали и гледаха него и Хари, чакаха да видят какво ще се случи.

Гледаха го, но само докато той не ги гледаше в отговор. Когато Конър плъзна поглед по другите деца, те веднага отместваха очи, сякаш болезнено се срамуваха да гледат право в него. Единствена Лили задържа погледа си секунда повече, на лицето ѝ бяха изписани тревога и мъка.

— Мислиш си, че ще ме уплашиш ли, О’Мали? — обади се Хари и докосна кръвта на челото си. — Мислиш си, че ще дойде ден, в който аз да се страхувам от теб?

Конър не каза нищо и отново закрачи стремително напред.

Хари отстъпи крачка назад.

— Конър О’Мали — процеди, а гласът му беше станал отровен, — когото всички съжаляват заради болната му майка. Конър О’Мали, който се рее из училище, сякаш не е по-различен от нас, сякаш никой не знае колко всъщност той страда.

Конър продължи да крачи напред. Почти беше стигнал до Хари.