Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 12

Чувстваше се все така спокоен. Което беше странно. Този кошмар — защото всичко това не беше нищо повече от един кошмар, разбира се, просто кошмар — беше много по-различен от онзи, другия кошмар.

Това тук беше кошмар без ужас, без паника, без непрогледна чернота.

Но въпреки това чудовището стоеше пред очите му, ясно като най-ясната нощ, извисило се на десет-петнайсет метра над главата му, дишащо тежко в нощния въздух.

— Това е само сън — повтори Конър.

— Но какво е сънят, Конър О’Мали? — попита чудовището като се приведе напред и лицето му се изравни с лицето на момчето. — Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот — сън? Кой може да каже?

При всяко движение на чудовището Конър чуваше скърцането на дървото, стенанията и болезнените прозевки на гигантското чудовищно тяло. Виждаше могъщите ръце на съществото, дебелите въжета от усукани клони, които безспир се гънеха и местеха — грамадните дървесни мускули, свързани към могъщия дънер-гръд, увенчани с кошмарна глава и зъби, които можеха да сдъвчат момчето на една хапка.

— Какво си ти? — попита Конър и притисна ръце още по-плътно до тялото си.

— Не трябва да питаш „какво“ съм — навъси се чудовището. — Трябва да питаш „кой“ съм.

— Е, кой си ти? — отвърна момчето.

Очите на чудовището се разшириха.

— Кой съм аз ли? — изрече то с гръмовен глас. — Кой съм аз?

Пред погледа на Конър чудовището сякаш порасна, стана още по-високо и грамадно. Внезапен силен вятър задуха, изви се около двамата, чудовището разтвори ръце широко, толкова широко, че те сякаш опряха в двата хоризонта, толкова широко, сякаш можеха да обхванат целия свят.

— Имам толкова имена, колкото години са изтекли от началото на времената! — изрева чудовището. — Аз съм Херне Ловецът! Аз съм Кернунос! Аз съм вечният Зелен човек!

Една огромна ръка се стрелна надолу, сграбчи Конър и го вдигна високо във въздуха, вятърът продължаваше да свисти, листенцата върху кожата на чудовището трептяха гневно, гънеха се като вълни.

— Кой съм аз ли? — повтори гневно чудовището с гръмкия си глас. — Аз съм гръбнакът, от който са израсли планините! Аз съм сълзите, с които реките плачат! Аз съм дробовете, които издишат вятъра! Аз съм вълкът, който убива елена, аз съм ястребът, който сграбчва мишката, аз съм паякът, който умъртвява мухата! Аз съм разкъсания елен, аз съм убитата мишка, аз съм изядената муха! Аз съм Световната змия, захапала опашката си! Аз съм всичко неопитомено и неопитомимо! — чудовището вдигна Конър пред очите си. — Аз съм дивата земя, Конър О’Мали, и дойдох за теб.

— Приличаш на дърво — рече Конър.

Чудовището го стисна така, че момчето извика от болка.

— Аз не ставам често, за да крача по света, дете — каза чудовището. — Правя го, само когато въпросът е на живот и смърт. И очаквам да ме слушат внимателно.

То охлаби хватката си и Конър успя да си поеме дъх.

— Е, какво искаш от мен? — попита той чудовището.

Чудовището се ухили със зла усмивка. Вятърът внезапно стихна и над света легна пълна тишина.