Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 80

Имаше много, за което да си говорят. Госпожа Мофат беше живяла в Мочуди, докато мъжът и управляваше там една малка болница. Тя познаваше Обед Рамотсве и още много семейства, също приятели на семейство Рамотсве. Маа Рамотсве обичаше повече от всичко да си спомня за онези дни, толкова отдавна потънали в миналото, но така скъпи за нея. Те й напомняха коя бе всъщност.

— Спомняте ли си шапката на баща ми? — попита тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Ходеше с една и съща шапка години наред. Беше много стара.

— Помня я — потвърди госпожа Мофат. — Докторът казваше, че била много мъдра шапка.

Маа Рамотсве се засмя.

— Предполагам, че една шапка вижда много работи — каза тя. — Все трябва да е научила нещо. — Тя замълча. Спомни си деня, в който баща й загуби шапката си. Беше я свалил по някаква причина и забравил къде я е сложил. Почти цял ден претърсваха Мочуди, разпитваха навсякъде дали не са я видели и накрая я намериха на една стена, закачена от човек, който явно я беше намерил на пътя. Щеше ли сега някой в Габороне да закачи една шапка на безопасно място, ако я намери на пътя? Тя силно се съмняваше. Вече не ни е грижа за шапките на другите, както беше едно време, нали?

— Липсва ми Мочуди — каза госпожа Мофат. — Липсват ми утрините, когато слушахме хлопките на стадата. Липсват ми песните на децата на връщане от училище, които вятърът донася случайно.

— Добро място е Мочуди — каза маа Рамотсве. — На мен ми липсват хората и техните разговори за съвсем дребни неща.

— Например за шапки — подхвърли госпожа Мофат.

— Да, например за шапки. И за животни. И кое бебе се е родило и как са го кръстили. Такива работи.

Госпожа Мофат наля още чай в чашите и те помълчаха няколко минути, всяка заета с мислите си. Маа Рамотсве мислеше за баща си, за Мочуди и за своето детство, толкова щастливо, макар и без майка. А госпожа Мофат мислеше за родителите си, за баща си, художника, който бе ослепял, и колко ли е било трудно да се движиш в пълна тъмнина.

— Имам някои снимки, които може би ще ви бъде интересно да видите — каза след малко госпожа Мофат. — Това са снимки от онези дни в Мочуди. Ще познаете кой е на тях.

Тя влезе в гостната и се върна с голяма кутия за снимки.

— Имах намерение да ги подредя в албуми — каза тя, — но така и не стигнах до това. Някой ден, може би.

— Аз съм същата — каза маа Рамотсве. — Все казвам „някой ден“.

Те извадиха снимките и ги разгледаха една по една. Имаше много хора, които маа Рамотсве позна, снимана бе госпожа Де Кок, съпругата на мисионера, застанала пред един розов храст, ето го учителя от началното училище, който връчва награда на едно малко учениче, ето го и доктора как играе тенис, а там, сред една група мъже пред кготла се виждаше самият Обед Рамотсве, с шапка. Щом го видя, дъхът й секна.

— Ето, това е баща ви, нали е той?

Маа Рамотсве кимна.

— Вземете я — каза госпожа Мофат и й подаде снимката.

Тя прие подаръка с благодарност и продължиха да разглеждат снимките.