Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 81

— Коя е тази жена? — попита маа Рамотсве и посочи снимка на възрастна жена, седнала на една маса, под сенките в градината. Тя играеше карти с доктор Мофат и децата му.

— Това е майката на доктора — каза госпожа Мофат.

— А този човек, отзад, който гледа право в обектива?

— Това беше един човек, който идваше при нас от време на време. Пише книги.

Маа Рамотсве се вгледа по-внимателно в снимката.

— Като че ли гледа право в мен — каза тя. — Усмихва ми се.

— Да — каза госпожа Мофат. — Може би наистина ти се усмихва.

Маа Рамотсве отново се загледа в снимката на баща си. Да, това беше неговата усмивка — отначало колеблива сетне все по-широка и по-широка, и разбира се, шапката му. Тя се зачуди по какъв ли случай е направена тази снимка защо са се събрали тези мъже пред портата на кготла, мястото за срещи. Докторът трябваше да знае, нали той беше правил снимката. Може би имаше нещо общо с болницата. Хората събираха пари за нея и организираха събрания. Може би беше по повод на болницата.

Всички на снимката бяха издокарани, дори в горещината, всички гледаха благовъзпитано в обектива. Така повеляваха старите обичаи на Ботсуана — да се отнасяш внимателно с всички, но те изчезваха вече, така, както ги нямаше и хората от тази снимка. Тя докосна снимката с пръст за миг, сякаш да докосне самите тях, да им каже нещо, и в този момент усети, че очите й са пълни със сълзи.

— Моля, извинете ме, маа. Мислех си за това как изчезва цялата тази стара Ботсуана, нашата Ботсуана.

— Разбирам — каза госпожа Мофат и докосна ръката на приятелката си. — Но ние си я спомняме, нали?

И тя си каза: да, тази жена, дъщерята на Обед Рамотсве, която всички харесваха, ще помни винаги старата Ботсуана такава, каквато беше и все още е — лъч светлина в Африка, страна на задружния и щедър живот, на радост и в простите и в големите неща.

Тази вечер занятията по машинопис вървяха изключително добре. Маа Макутси бе планирала диктовка за проверка на бързината на писане и остана много приятно изненадана от резултатите. Един-двама от курсистите не бяха много добри, един дори мислеше да се отказва, но останалите от класа го бяха убедили да продължи. Повечето обаче работеха здравата и вече почваха да виждат резултатите от упоритите упражнения и от професионалната помощ на маа Макутси. Господин Бърнард Селелипенг се справяше изключително добре и напълно справедливо постигна най-добър резултат в класа за брой думи в секунда.

— Много добре, господин Селелипенг — каза маа Макутси, когато видя резултата. Тя запазваше техните официални взаимоотношения, макар че когато се обръщаше към него, чувстваше прилив на топлота и благодарност към този мъж, който се отнасяше към нея с непознато дотогава уважение и възхищение. Той се държеше с нея като с учителка, а не като с приятелка, без каквато и да било фамилиарност и без да очаква специално отношение.

След като свърши часът, маа Макутси заключи залата и излезе навън, където той я чакаше в колата си, както се бяха уговорили. Беше й предложил тази вечер да отидат на кино и после да хапнат. Идеята за киното особено съблазняваше маа Макутси, която често седеше самичка в киносалона, а сега щеше да седи с кавалер както повечето жени.