Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 14

А и по принцип да вземат за отглеждане децата беше решение на господин Дж. Л. Б. Матекони и макар че съвсем не съжаляваше за него, маа Рамотсве би предпочела той първо да беше се посъветвал с нея. И не защото Мотолели беше в инвалидна количка и тя се нагърбваше с грижата за недъгаво дете, а просто защото едно толкова важно решение може да се вземе само след като се обсъди внимателно. Но господин Дж. Л. Б. Матекони имаше меко сърце, което не можеше да отказва — там беше проблемът. И тя го обичаше още повече заради това. Маа Силвия Потокване, главната домакиня на сиропиталището бе усетила това много добре както винаги, съумя да осигури на своите питомци възможно най-доброто място за живот. Вероятно от месеци бе обмисляла да настани сирачетата при него и естествено бе съзнавала, че в крайна сметка те щяха да отидат на „Зебра драйв“, в дома на маа Рамотсве. Надали щяха да останат в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони, близо до старото летище. И разбира се, след сватбата, когато и да станеше тя всички щяха да се съберат под един покрив. Децата вече питаха за това и тя им каза, че чака господин Дж. Л. Б. Матекони да избере датата.

— Той не обича да пришпорва нещата — обясни тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони е много разумен човек. Той предпочита да прави нещата по-бавно.

Пусо беше нетърпелив; тя разбираше неговата нужда да има баща. Да, господин Дж. Л. Б. Матекони щеше накрая да му стане баща, но това момче, което никога не бе имало родител, все още се опасяваше, че това може и да не стане. Когато си на шест години, една седмица за тебе е много време, а един месец — почти цяла вечност.

Мотолели, това смело момиче, което толкова бе страдало, разбираше. Тя беше свикнала да чака и бе свикнала да прави всичко бавно, маневрирайки с инвалидната си количка през тесните врати и коридорите, които завършваха с неудобни стъпала. Тя много рядко бе показвала разочарование, при това за съвсем кратко. Ето защо днес, когато маа Рамотсве се върна от пазар, натоварена с хартиени кесии, и влезе в кухнята, тя се изненада, че не чу веселия поздрав на Мотолели, а вместо това я посрещна един сведен поглед.

Маа Рамотсве остави кесиите на масата.

— Голямо пазаруване — каза тя. — Много месо, много пилешко. — Тя замълча. Знаеше, че Мотолели обича тиква. — И една тиква. Голяма. И много жълта — добави.

Момичето не каза нищо. После рече с равен глас:

— Много хубаво.

Маа Рамотсве я погледна. Тази сутрин се бяха разделили в добро настроение, значи нещо беше станало в училище. Тя помнеше своите ученически години, успехите и провалите, всичко, през което минава човек. Сега, от разстоянието на годините, тези вълнения и драми изглеждаха незначителни, но тя помнеше колко бяха тежки и потискащи тогава. Помнеше един случай, когато директорът на училището в Мочуди се опита да открие извършителя на няколко кражби. Някое от децата крадеше. Директорът събра всички ученици в своя кабинет и накара децата едно по едно да сложат ръка върху голямата Библия на сетсуана, която седеше на бюрото му, и да произнесат под острия му поглед думите: „Кълна се, че не съм крадец.“