Читать «Чистачът» онлайн - страница 172

Изглежда, й трябваше известно време, за да осъзнае за какво говори.

— Няма защо — отговори накрая. — Не знаех какво друго да направя. — Погледна го в очите. — Не ти благодарих, че го спаси.

— Няма защо — каза Куин. — Не той се нуждаеше от спасяване, а аз.

Тя поклати глава и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря.

Докосването на дланта й му хареса, но Орландо прекалено бързо си дръпна ръката.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Набра номера на Къртицата и каза:

— Свърши.

— Добре или… зле?

— Добре.

— А момчето?

— В безопасност.

— Значи… няма нужда… да се обаждам на никого.

— Няма нужда. Но искам да те помоля да изпратиш пробата и твоите резултати на Питър.

— Разбира се.

Следващото обаждане на Куин беше в Офиса. Щом Питър вдигна, той му разказа най-основното и накрая добави:

— Ще ти изпратя един видеозапис. Янсън го е направил. Също така ще получиш отделно проба, която можеш да използваш, за да провериш всичко повторно. Тези неща и останалите заразени ментови бонбони, които Нейт достави в посолството, би трябвало да накарат някои хора да осъзнаят, че имат проблеми с преценката.

— Бих казал, че това е много точно предположение — съгласи се Питър.

— Янсън твърди, че ХФА е подпомагала операцията. Някой трябва да се оправи с тях.

— Ще предам това.

Куин направи пауза.

— Трябва да измъкна Нейт.

— Мислех, че повече нямаш нужда от мен.

— Питър, твърде съм уморен за спорове. Просто го измъкни.

— Ще видя какво мога да направя.

— А Кенет Мъри?

— Преместиха го. Всъщност това си е повишение. В посолството в Сингапур. Там има голям трафик. Ще има достатъчно работа.

— Благодаря — каза Куин.

— Обаче Бъроуз не е доволен.

— Сигурен съм, че ще му подхвърлиш някой кокал.

На следващата сутрин по телевизията имаше репортаж. Бил предотвратен терористичен заговор за атентат някъде в Берлин. Но не се посочваше същността на заплахата. За Куин не беше особена изненада кой обира лаврите.

„В НАТО сме доволни, че нашите усилия доведоха до предотвратяването на този опит за терористичен акт“, обясни Марк Бъроуз. Стоеше пред ораторски пулт, претъпкан с микрофони. Куин не можеше да види крака на агента, но си го представи гипсиран. „По късно през деня ще отлетя за Вашингтон, за да информирам лично президента.“

Куин, Орландо и Гарет прекараха нощта в малък хотел, собственост на един приятел на доктора. За Куин това бе неспокойна нощ. Мозъкът му продължаваше да работи на пълни обороти, докато наново преживяваше събитията от предния ден. Виждаше колко близо е бил до това да загуби всичко.

На закуска Орландо и Гарет почти не говориха. Всъщност не си бяха казали много, откакто излязоха от кабинета на д-р Гарбер. Тъкмо свършиха закуската и телефонът на Орландо звънна. Тя го отвори, каза „ало“, после го подаде на Куин.

— Питър е.

— Какво има? — попита той.

— Пускат Нейт — отговори Питър. — Ще го намериш при Бранденбургската врата след десет минути.

Пътуването с таксито от хотела отне петнадесет минути. Нейт беше сам, стоеше на тротоара, когато видя Гарет, очите му светнаха.

— Здрасти, дечко.

Гарет се скри зад майка си, а тя протегна ръце да прегърне Нейт.