Читать «Чистачът» онлайн - страница 169

Асансьорът забави ход, спря и вратите се отвориха.

— Я почакай! — каза Куин. — Значи си мислиш, че Гарет е мой син?

— Разбира се, че е твой син. Това получаваш, когато чукаш моето момиче.

Куин направо не можеше да повярва на ушите си.

— Гарет е твой син. Никога не съм докосвал Орландо. Не и в този смисъл.

— Дори не се опитвай да ми пробутваш тези глупости. Това не ти е шибаната гимназия, Джони, и аз не съм някой тъп идиот.

Вратите на асансьора започнаха отново да се затварят. Куин протегна ръка, за да ги спре, после премести ключето на „стоп“, бързо застана между двете врати с лице към Дъри и попита:

— Какво ще спечелиш с това?

— Време да поговорим.

Сега Гарет вече открито плачеше.

— Млъквай — озъби му се Дъри, но момчето само започна да плаче по-силно.

— Кажи на детето си да престане — изръмжа Дъри.

— Гарет — нежно каза Куин, — всичко ще бъде наред. Разбра ли?

Момчето не каза нищо, но след малко плачът му се превърна в тихичко хълцане.

— Между мен и Орландо никога не е имало нищо. Нищо. Дори не я бях виждал четири години.

— Разбираш ли сега какво исках да кажа с лош баща?

Очите на Куин се присвиха.

— Ако имах син, никога не бих му причинил това.

— Нямаше друг избор. Вероятно си си помислил, че като ме няма, Орландо ще е изцяло твоя. Но сбърка, нали? Щом умрях, тя не можеше повече да бъде с теб. Вероятно си е тръгнала, без дори да ти каже къде отива. Нали така? — Дъри се изсмя. — Трябва да знаеш как мисли жената. Мисля, че това е още нещо, в което съм по-добър от теб.

Куин се беше вторачил в учителя си. Искаше му се да изкрещи: „Грешиш!“, но не можеше да отвори уста.

— Джони, искаш ли да знаеш истината? Изобщо не ми пука какво си правил с нея — продължи Дъри. — По дяволите, та ти ми направи услуга, като ми помогна да разбера каква е всъщност. Ще ти кажа кое ме уби. Ти. — Дъри направи пауза. — Всичко направих за теб. Дадох ти всичко, от което имаше нужда. Обучение, опит, контакти. Но не беше достатъчно, нали? Не можеше просто да си ореш твоята бразда. Искаше и моя дял от работата.

— Не знаеш какво говориш. Никога не съм искал нещо повече от това, което си бил готов да ми дадеш.

— Говореше зад гърба ми. Направи така, че да бъда обвиняван за маловажни неща, които могат да се случат на всекиго. Накрая вече не получавах задачите, които обикновено ми възлагаха. Офисът престана да се обажда. Обаче къде отиде тяхната работа?

„Това не може да е истина“, помисли Куин. Самозаблудата на Дъри беше толкова сложна, толкова пълна. Не знаеше как да се бори срещу нея.

— Ти — продължи Дъри, — всичко получи ти. Точно както го беше планирал. Но и това не ти беше достатъчно. Ако бях жив, винаги съществуваше възможността да ти създам проблеми.

— Не — каза Куин.

— Затова накара Офиса да ти помогне. Питър щеше да е много щастлив да ме види пукнал.

— Не — повтори Куин. — Нищо от това не е вярно.

Дъри се усмихна.

— Зная, че задачката в Сан Франциско беше капан. Там щеше да се отървеш от мен, нали? Но аз те изненадах. Умрях малко преди да успееш да щракнеш тъпия си капан.