Читать «Стратегията „Банкрофт“» онлайн - страница 3

Белкнап продължи към огромната пешеходна зона в сталинистки неокласически стил, известна като „Карл Маркс алее“. Свръхшироките улици бяха опасани от двете страни с осеметажни сгради — безкрайни редици от бежови керамични плочи, високи прозорци, балюстради в римски стил, надвесени над магазините. На известни разстояния декоративни плочки, изобразяващи доволни трудещи се като онези, построили пешеходната зона преди три и половина десетилетия. Ако Белкнап си спомняше историята правилно, именно тези трудещи се бяха разбунтували срещу социалистическия строй през юни 1953 г. — бунт, смазан безмилостно от съветските танкове. Любимият на Сталин „сладникав“ архитектурен стил наистина загорча на онези, които бяха заставени да го изпълнят. Пешеходната зона беше една красива лъжа. А Ричард Лъгнър беше грозна лъжа. Той бе продал страната си, макар и не евтино. Умиращите тирани на Източна Европа, както бе доловил Лъгнър, никога не се бяха чувствали отчаяни както сега, а отчаянието им съвпадаше с неговата алчност. Американските тайни, които той доставяше, включващи имената на дълбоко внедрени американски агенти в техните служби от съветски стил, бяха неустоими; неговото предателство предоставяше рядка възможност. Той беше сключил отделни сделки с всяка от страните в Източния блок. След като получеха мостра от „стоката“ и докажеха нейната автентичност — самоличността поне на един американски агент, когото започваха да следят внимателно, преди да го арестуват, измъчват и екзекутират — Лъгнър вече можеше да каже цената.

Не всеки търговец остава в добри отношения със своите клиенти, но Лъгнър явно бе взел предпазни мерки: той създаваше у клиентите си впечатлението, че е запазил за себе си няколко коза, че не е изчерпал всичките си запаси от американски тайни. Докато имаше подобна възможност, такъв човек трябваше да се котка. Логично бе да получи квартира от запазените за служителите на Щази и за номенклатурата на ГДР, които живееха в жилища, обявени уж за „работнически“, макар че истинските работници бяха принуждавани да се настаняват в невзрачни кутийки от бетонни панели. Без съмнение Лъгнър не бе от хората, които се задържат дълго на едно място. Преди месец и половина в Букурещ Белкнап го изпусна само за няколко часа. Сега не можеше да позволи да се случи отново.

Белкнап изчака да минат няколко очукани шкоди и пресече булеварда преди кръстовището, където железария рекламираше изделията си. Дали някой ще го последва вътре? Дали не си въобразяваше за опашката? Евтина врата от плексиглас и емайлиран алуминий се блъсна зад него, след което мина през преградна врата без преградата. Намусена белокоса жена с малки мустачки го изгледа мрачно, от което се почувства така, сякаш бе прекъснал нещо важно, бе извършил някакво нарушение. Тясното помещение бе напоено с миризма на машинно масло; рафтовете бяха претъпкани с неща, от които, както личеше от пръв поглед, никой нямаше нужда. Намръщената жена, продавачката, продължи да гледа навъсено, докато той намери стоките, от които да личи, че ще прави ремонт в жилищния блок: кофа, кутия с боя, торба цимент и голяма шпакла. В град, който постоянно се нуждаеше от ремонти, инструментите веднага щяха да обяснят присъствието му, където и да отидеше. Жената зад щанда отново му хвърли намръщен поглед, който сякаш казваше: клиентът никога не е прав, ала взе парите, сякаш бяха компенсация за причиненото безпокойство.