Читать «Стратегията „Банкрофт“» онлайн - страница 11

— Това ли е твоята философия?

Белкнап не откъсваше очи от улицата, която остана празна за радост. Почувства капка дъжд, самичка, но тежка, а после още една.

Райнхарт поклати глава.

— Точно обратното. Поуката тук е, че трябва да подбираш внимателно приятелите си — погледът му отново стана съсредоточен, — за да не ти се налага да правиш подобен избор.

Двамата слязоха от платформата на тясната улица.

— Вземи кофата с мазилката — инструктира го Райнхарт.

Белкнап веднага схвана идеята. Гащеризонът на Райнхарт и каската му бяха идеалната маскировка за един работнически квартал; носейки кофата и разплисквайки наоколо мазилка, Белкнап щеше да изглежда като негов естествен спътник.

Още една тежка дъждовна капка падна върху челото на Белкнап.

— Ще вали — каза той и я избърса.

Райнхарт познаваше града добре — знаеше кои магазини излизат на две улици, кои алеи стигат до други алеи, които водят до други улици.

— Е, какво мислиш за Ричард Лъгнър след кратката ви среща?

Набразденото и злобно лице на предателя се върна в съзнанието му като призрак.

— Самото зло — каза Белкнап, изненадан от себе си. Това бе дума, която рядко използваше. Но нямаше по-подходяща. Двете дула на карабината изникнаха пред очите му, както и злобните очи на самия Лъгнър.

Райнхарт сякаш отгатна миелите му.

— Каква концепция — каза по-високият мъж, клатейки глава. — Старомодна в наши дни, но не може да се опровергае. Мислим си, че сме твърде модерни, за да говорим за злото. Предполага се, че всичко е продукт на социални, психологически или исторически сили. И след като установиш кои точно са силите, злото сякаш изчезва от картинката, нали? — Райнхарт отведе по-младия мъж до подземен гараж, който свързваше площад, разделен от шосе. — Обичаме да се правим, че не говорим за злото, защото сме надживели тоя род обяснения. Като членове на древно племе, които се кланят на фетиши, си мислим, че като не споменаваме името, нещото, за което се отнася, ще изчезне.

— Лицето му е ужасно — измърмори Белкнап.

— Лице, което ще хареса само Хелън Келър — Райнхарт изимитира движенията на пръстите при разчитане на Брайловото писмо.

— А как само гледа.

— Гледаше — повтори Райнхарт, подчертавайки миналото време. — Имал съм лични срещи с човека. Беше наистина ужасен. Както казваш — зло. Но не всяко зло има лице. Министерството на държавната сигурност в тази страна отглежда хора като Лъгнър. Това също е форма на зло. Монументална и без лице.

Райнхарт говореше с равен тон, но не скри чувствата си. Той беше невъзмутим, може би най-невъзмутимият човек, когото Белкнап някога е познавал — но не и циничен. След малко Белкнап осъзна още нещо: словоохотливостта на спътника му не беше въпрос на самоизлияние; беше опит да разсее и успокои младия оперативен агент, чиито нерви току-що бяха сериозно разклатени. Бъбривостта му бе израз на загриженост.