Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 36

— Да.

— Е, така ще му бъде осигурено пространство да слезе и да измине няколко метра. Освен това пещерата тук е достатъчно широка, за да можем да се промъкнем покрай тялото му, когато умре.

— Когато умре! — повтори като ехо тя. — Ама вие сте най-големият глупак на света!

Джеймисън не я слушаше, а внимателно заклинваше дръжката на ножа в скалната пукнатина.

— Хм, изглежда достатъчно здраво. Но трябва да сме съвсем сигурни.

— Побързайте! — извика Барбара. — Трябва да слезем на следващото равнище. Има шанс някъде долу да съществува връзка с друга пещера.

— Няма! Слизах да проверя, докато спяхте. Има само още две равнища.

— За Бога, той ще бъде тук след минута!

— Тъкмо минута ни е нужна — отвърна Джеймисън, все така самоуверено, като се мъчеше да успокои сърцето си, което усилено туптеше. — Трябва да набия тези скални отломки от двете страни на ножа.

И започна да ги набива, а тя подскачаше край него обезумяла от паника и безпокойство. Набива ги, докато движението отгоре премина в шумно топуркане и дойде така близо, че стана оглушително. Набива ги, докато нервите му се опънаха от адското басово мяукане на гладния звяр.

Хвърли парчето скала, с което чукаше, чак когато две огромни горящи очи се впериха в тях. Светлината от огъня разкри неясните очертания на тъмна уста с големи зъби и дебел, извиващ се език. Последва проблясък на люспи — чудовището се хвърли право върху огъня.

Джеймисън не видя нищо повече, защото скочи и полетя към следващото равнище, почти на шест метра надолу. Лежа на дъното цяла минута, без да може да помръдне. Шумът горе бе престанал. Вместо това се чуваше ниско грухтене от болка и нещо като смучене.

— Какво става, за Бога? — попита озадачено Уитман.

— Чакайте! — прошепна напрегнато Джеймисън.

Изминаха пет минути, после десет… половин час. Звукът от смучене отслабна. Съпровождаше го хъхрене, а грухтенето беше спряло. После се чу ниско, дрезгаво агонизиращо стенание.

— Помогнете ми да се изкатеря нагоре — рече Джеймисън. — Искам да видя колко близо е грибът до смъртта.

— Слушайте — сопна се тя, — или вие сте луд, или аз ще полудея. За Бога, какво прави той?

— Подушил е кръвта върху ножа — отвърна Джеймисън — и е започнал да я лиже. Лизането е нарязало езика му на парцали, което го е подлудило, защото при всяко лизване в устата му е попадала все повече от неговата собствена кръв. Нали казахте, че обича кръв. В продължение на последния половин час грибът се тъпче със своята собствена. Примитивна работа, обичайна за много планети.

— Значи вече няма нищо, което да ни попречи да се върнем обратно в Петте града? — издума Барбара Уитман някак странно.

Джеймисън се взря с присвити очи в неясната й фигура.

— Нищо, освен… вие!

Изкатериха се мълчаливо до мястото, където лежеше мъртвият гриб. Докато вадеше ножа от пукнатината, Джеймисън усети, че Барбара го наблюдава. После тя внезапно каза дрезгаво:

— Дайте ми го!

Джеймисън се поколеба за миг, после й подаде ножа. Отвън утрото ги поздрави, все още бледо, но ведро. Слънцето бе доста над хоризонта и на небето имаше още нещо: едно огромно бледочервено огнено кълбо потъваше към западния хоризонт. Планетата на Карсън.