Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 34

Почти завършваха хвърлянето на дървата до следващото равнище, когато някаква сянка внезапно затъмни входа на пещерата. Джеймисън вдигна поглед и за миг зърна огромни челюсти с извити зъби и две горящи очи, гледащи свирепо от една отвратителна глава. Дебел червен език се облизваше в сатанинско желание, пръски слюнка валяха върху прозрачните им шлемове.

Барбара го сграбчи за ръката и го дръпна надолу.

Паднаха невредими върху рядката купчина клони и започнаха трескаво да ги хвърлят по-надолу. Огромна лапа се опита да ги докопа, разнесе се ужасно басово мяукане. Скочиха още по-надолу в последния момент, точно когато огромната глава се надвеси от второто равнище. Виждаше се само фосфоресциращият блясък на очите, светещи като два горящи въглена на половин метър едно от друго.

Като обезумели се смъкнаха на следващото ниво. Едно скално парче се отчупи и мина опасно близо до тях. После внезапно настъпи тишина. Беше съвсем тъмно.

— Какво стана? — попита озадачено Джеймисън.

— Спря, защото е установил, че не може да ни хване в оставащите няколко минути до нощното замръзване — горчиво отговори жената. — И разбира се, вече не сме в състояние да излезем, като се измъкнем покрай него, защото огромното му тяло е притиснато плътно до скалните стени. В действителност грибът по свой собствен начин е много умно животно. Той никога не гони тревопасните, а само ги следва. Открил е, че се събужда няколко минути преди тях. Естествено той мисли, че ние също ще замръзнем и че ще се събуди преди нас. Във всеки случай знае, че не можем да излезем. С нас е свършено.

През цялата дълга нощ Джеймисън чакаше и наблюдаваше. Случваше се да задреме, а също и да мисли, че е задрямал, само за да установи след поредното стряскане, че ужасният мрак е правил дяволски номера със съзнанието му.

Тъмнината беше като тежест, която ги притискаше към пода на пещерата. Нито най-слаб проблясък не проникваше отгоре. И когато накрая запалиха огън от купчината клони, бледите трепкащи пламъци отблъснаха съвсем слабо неумолимо притискащия ги мрак и изглеждаха безпомощни срещу студа.

Джеймисън започна да го усеща първо като неприятен хлад, който прониква в плътта му, а после като постоянна, почти болезнена ледена влага, която го пронизва до костите. По стените плъзна бял скреж, в скалата се появиха пукнатини и на няколко пъти части от тавана се срутваха с трясък. Първите паднали отломки извадиха жената от вцепенението й, тя се изправи с мъка и се разтъпка. Пляскаше облечените си в ръкавици ръце, за да ги стопли.

— Защо не се изкачим и не запалим огън до гриба? — попита Джеймисън. — Ако успеем да го изгорим…

— Той просто ще се събуди — отвърна кратко тя. — Освен това кожата му не гори при обичайните температури. Притежава всичките свойства на метализиран азбест — пропуска топлината, но практически е негорима.

Джеймисън замълча и се намръщи. После каза:

— Издръжливостта на това същество не е шега. Но най-лошото от всичко е, че цялата тази работа с излагането ни на опасност е абсолютна глупост. Аз съм единствената личност, която знае някакво решение на изуолския проблем, а вие се опитвате да ме убиете.