Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 31

— Има нещо сърцераздирателно и ужасно в една красива жена, която е решила да умре.

— Вие не мислите, че искам да умра! — избухна тя, но веднага се овладя. Джеймисън обаче не бе толкова глупав, че да остави такова яростно чувство да умре неизследвано.

— А какво ще кажете за детето си?

По нещастното й изражение разбра, че е улучил целта. Не почувства никакво угризение. Трябваше да събуди у Барбара Уитман желание за живот. Като се имаше предвид наближаващата криза, нейната помощ можеше да е неоценима за оцеляването им.

Говореше трескаво, докато се връщаха по стъпките си към солената скала. И въпреки това доводите му, макар и кратки, не бяха непоследователни, а смислени и пресметнати да я убедят. Той й говореше за проблемите си на човек, приземявал се на много необитаеми планети, и за решенията, които бе вземал след дълги разсъждения. И за това, че хората често не осъзнаваш колко силно привързан е животинският свят към собствената си планета и колко отчаяно се бори всяка раса срещу нашествениците.

— Ето ви я солта! — прекъсна го накрая Барбара.

Солената скала представляваше тесен перваз, простиращ се по поразително права линия и внезапно свършващ в края на един каньон, сякаш отдръпнал се в неприкрит ужас, че се намира на ръба на пропастта.

Джеймисън откърти две парчета от пласта, пусна ги в обемистите джобове на горната си дреха и тръгна обратно към тъмната стена на скалата. До нея имаше приблизително три мили. Стъпваха бавно и тежко, в пълно мълчание. Болеше го всеки мускул, всеки нерв изпращаше тревожен импулс до мозъка му. Закатериха се. Той се вкопчваше с отчаяно упорито усилие във всяка малка издатина, чувствайки, че едно подхлъзване означава смърт. Веднъж погледна надолу и му се зави свят от бездната под тях.

Виждаше Уитман на метър-два от себе си. Измъчените й черти му напомняха за глада, който с всеки миг ги изтощаваше.

— Дръжте се! — прошепна задъхано Джеймисън. — Остават само още няколко метра.

Накрая ги преодоляха и се строполиха на ръба на ужасната скала. Бяха твърде уморени, за да изкачат лекия наклон до билото и да хвърлят поглед на местността отвъд, и твърде изтощени, за да правят друго освен да лежат и да всмукват животворния въздух.

— Няма смисъл — прошепна накрая Барбара. — Ако ни е останал поне малко здрав разум, би трябвало да скочим от тази скала и да приключим с всичко.

— Е, винаги можем да скочим — отвърна язвително Джеймисън. — Хайде сега да вървим.

Той стана, направи няколко крачки нагоре и изведнъж се хвърли на земята, сграбчи жената за крака и грубо я дръпна до себе си.

— Лежи и не мърдай. На половин миля оттук има стадо тревопасни. А за нас те означават живот!

След няколко секунди изпълзяха до ръба и предпазливо надзърнаха към тревистата равнина под тях. Наляво, на стотина метра, като клин в пасището бе забит заостреният край на някаква гора, а зад него пасяха няколко десетки животни.

— Идват насам! — каза Джеймисън. — И ще минат близо до дърветата.