Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 30

— Какво мислите, че сте открили за изуолите? — попита Уитман.

— Не мога да ви кажа — отвърна Джеймисън. — Ако знаехте за тях това, което знам аз, както ги мразите, щяхте да ги унищожите.

— Защо не казахте на Съвета, че имате достоверна информация, вместо да им предлагате хипотези? Те са здравомислещи хора.

— Здравомислещи! — повтори като ехо Джеймисън. Иронично ехо.

— Не вярвам, че разполагате с нещо повече от хипотезата си — каза равнодушно Барбара Уитман. — Така че стига сте се престрували.

7.

Слънцето беше вече високо в тъмното навъсено небе. Два часа бяха изминали в мълчание и в пълно с опасности бъхтене пеш по тесни скални ръбове между зинали от двете страни фантастични пропасти и покрай пещери, стигащи сякаш чак до недрата на луната. Два часа на самота.

Голямата черна скала вече бе по-близо и бе огромна. Простираше се вляво и вдясно, докъдето стигаше поглед, а стената й изглеждаше гладка като стъкло.

— Не съм сигурен дали ще мога да изкача тази скала — изпъшка Джеймсън.

Уитман се обърна към него. Лицето й бе пепеляво от умора. В очите й проблеснаха загадъчни огънчета.

— Идва гладът! — отсече тя. — Казах ви какво ни чака. Ще умрем от глад.

Джеймисън помълча малко, после попита:

— Тези тревопасни ядат и клонките на дърветата, нали?

— Да. Затова са им дългите шии. И какво?

— Само това ли ядат?

— И трева.

— Нищо друго? — Гласът на Джеймисън беше рязък, лицето му бе строго. — Помислете.

— Не ми дръжте такъв тон! — възмути се Барбара.

— Извинявайте… за тона, искам да кажа. А какво пият?

— Не пият. Ядат лед. Винаги са близо до реките. Всяка година през периодите на топене всичката вода от горите изтича в реките и замръзва. Единственото друго нещо, което им трябва, е сол. Като много подобни на тях животни те непременно трябва да поемат сол, а тя се среща рядко.

— Сол! Точно така! — извика Джеймисън триумфиращо. — Ще трябва да се върнем. Минахме покрай ивица солна скала на около миля назад. Трябва да вземем малко.

— Да се върнем? Вие сте луд!

Очите на Джеймисън бяха като сиви стоманени езера.

— Вижте, Барбара, преди малко казах, че може би няма да мога да изкатеря тези скали. Е, не се безпокойте — ще ги изкатеря. И ще оцелея през целия днешен ден, и през утрешния, и през останалите дванадесет, петнадесет или двадесет дни. През последните десет години, докато бях все ръководител, напълнях над десет килограма. Е, дявол да го вземе, моето тяло ще ги използва като храна и, ей Богу, ще живея, ще се движа, ще заяквам… и дори ще ви нося, ако се наложи. Но ако искаме да убием някое тревопасно и да се наядем, ще трябва да вземем сол. Значи се връщаме.

Погледнаха се с лудия бушуващ гняв на двама души, чиито нерви са опънати до крайност. После Барбара пое дълбоко дъх и каза:

— Не зная какъв е вашият план, но ми изглежда безумен. Виждали ли сте някога тукашно тревопасно? Е, то прилича малко на жираф, само че е по-голямо и бяга по-бързо. Може би ви е хрумнало да го примамите със солта и после да го убиете с ножа? Казвам ви, че не можете да го доближите, но все пак ще се върна с вас. Това няма значение, защото въпреки всичко ще умрем. Надявам се да ни види някой гриб. Поне всичко ще свърши по-бързо.