Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 29

— Продължавайте — каза само Джеймисън.

— Е, ако студът не ни убие, непременно ще се натъкваме поне на един кръвопиец гриб на два-три дни. Те подушват човешка кръв от учудващо голямо разстояние, а самата кръв, по чисто химическа причина, ги кара да полудяват от глад. Сгащят ли ни, всичко е свършено. Събарят дори най-големите дървета и проникват в пещерите през масивна скала. Единствената защита е атомен бластер, а нашите отлетяха със скафандрите. Имаме само моя ловджийски нож. Освен всичко това единствената ни храна е гигантското тревопасно, което побягва като елен при първото зърване на човек и ако бъде притиснато до стената, може да убие дузина невъоръжени мъже. Ще се изненадате колко ще огладнеете съвсем скоро. Нещо във въздуха — а ние с вас, разбира се, дишаме филтриран въздух, който ускорява нормалното смилане на храната. След два часа ще умираме от глад.

— Май сте напълно удовлетворена от положението — отбеляза сухо Джеймисън.

Тя почервеня.

— Аз съм тук, за да се погрижа да не се върнете жив в колонията. Това е.

Джеймисън не я слушаше. Лицето му се смръщи.

— Съжалявам, че останахте с мен. Съжалявам, че една жена е в такова опасно положение. Вашите приятели са подлеци, щом са допуснали това. Но аз ще се върна благополучно.

— Невъзможно! — Тя се засмя презрително. — Опитайте се да ядете пръст или да убиете гриб с голи ръце.

— Не с ръцете си — отвърна сурово Джеймисън, — а с моя ум и опит. Ние ще се върнем в Петте града въпреки изброените препятствия и въпреки вас!

В последвалото мълчание Джеймисън огледа околността и за пръв път се усъмни. Дивото и пусто плато се простираше навсякъде. Не, не навсякъде! Едва видима в далечината, в посоката, в която трябваше да вървят, се мержелееше стръмна черна скала. Сякаш плаваше в полумрака на небето. Беше като замръзнала в болезнен гърч. В нея нямаше красота, нито величие, а само безкрайни мили черна измъчена безжизненост и тишина.

Той усети тишината с трепване, което прониза тялото му като електрически ток. Тишината внезапно оживя и безмилостно затисна плоската повърхност, върху която стояха. Злостна тишина, безкрайна, без ехо, дори без стенание на вятър над милиардите пещери и урви, които прорязваха голата тъмна и коварна земя около тях. Тишина, която сякаш бе самият дух на този суров и смъртоносен малък свят под студеното ярко слънце.

— Потискащо, нали?

Джеймисън се взря в нея, без да я вижда. Погледът му бе отправен надалеч.

— Да — каза замислено той. — Бях забравил това чувство и не съзнавах колко много съм забравил. Е, по-добре да тръгваме.

Поеха към скалата предпазливо и все пак бързо, подпомогнати от по-слабата гравитация на луната.