Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 3

Топъл влажен вятър галеше тялото му и донасяше първите слаби противни миризми отдолу. Небесният сал беше все още на голяма височина, но въпреки това през мъглата, която обгръщаше тази първобитна земя, вече се показваха парчета от джунглата и морето — разхвърляни групи тъмни дървета, редуващи се с вода, която проблясваше под случайно проникналите слънчеви лъчи.

От минута на минута сцената ставаше все по-фантастична. На север, докъдето стигаше погледът, сред виещите се пари се простираха плетеници влажна растителност. Някъде в полумрака зад тях лежеше грозната водна площ, наречена Димън Стрейтс — още една смъртоносна реалност на Еристан II.

— След като не отговаряш — продължи тихо Джеймисън, — значи възнамеряваш да осъществиш този преход сам. Оцеляването по време на целия твой дълъг живот и на живота на всички дълголетни поколения на твоите предци, на теб и на твоя вид, е зависело изцяло от вашите чудесни тела. През всичките тези стотици векове, докато хората са се събирали уплашени на групи в своите пещери, откривали са огъня като частична защита и отчаяно са създавали оръжия, които не са съществували преди, изпреварвайки винаги с малко насилствената смърт, изуолите от Планетата на Карсън са бродили по своите огромни плодородни континенти без страх, без съперници по сила и разум, без нужда от дом, без огън, без дрехи, без оръжия, без…

„Приспособяването към трудна околна среда — прекъсна го изуолът — е логическа цел на най-висшето същество. Човешките същества са създали така наречената от тях цивилизация, която на практика представлява материална бариера между тях и тяхната околна среда. Тази бариера е така сложна и тромава, че само поддържането й заема цялото съществуване на расата. Като индивид човекът е повърхностен, доверчив роб, който прекарва целия си живот в сляпо робуване на изкуствеността и умира злочест от някакъв дефект в своето измъчвано от болести тяло. И точно този арогантен слабак със своето ненаситно желание за превъзходство е най-голямата съществуваща опасност за здравомислещите, уверени в себе си раси във Вселената!“

Джеймисън кратко се изсмя, после каза:

— Нима не е достойна за похвала една форма на живот, която, дори и незначителна по вашите собствени стандарти, се е борила успешно срещу всички неблагоприятни условия, стремила се е към всеобщото познание и накрая е достигнала звездите!

„Глупости! — Отговорът беше рязък и нетърпелив. — Човекът и неговите мисли са болест. Доказателство е дори обстоятелството, че от няколко минути ти ми предлагаш примамливи аргументи, а всъщност молиш за моята помощ. Това е характерен пример за човешката нечестност. Следващото доказателство ще е, когато преценя момента на нашето кацане. Даже да приемем, че не направя никакъв опит да те нараня, все пак твоето клето тяло ще бъде непрекъснато в смъртна опасност, докато аз… е, трябва да признаеш, че макар долу да има създания по-силни физически от мен, разликата не може да бъде така голяма, че моят разум да не е в състояние да балансира положението. На практика аз се съмнявам, че там може да бъде открито дори едно-единствено животно, което да е едновременно и по-бързо, и по-силно от мен.“